Хаджидимово
КМЕТСТВО НОВА ЛОВЧА
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Нова Ловча е село в Югозападна България. То се намира в община Хаджидимово, Област Благоевград.
Нова Ловча е разположено в подножието на планината Славянка до българо-гръцката граница. Площта на селото е 12.938 km2. Селото е на 700-999 m надморска височина. Релефът е предимно хълмист а на изток равнинен. Почвите са кафяви. Край селото има пресъхваща река, която извира край село Парил и се подхранва основно от дъжда.
На 1-2 km изток от селото е разположено малко изкуствено езеро, което също се подхранва от дъжда и се използва за стопански дейности.
Климатът е континентален-средиземноморски. Характеризира се с горещо и сухо лято и студена зима. Средната температура праз лятото е 24-25 °С. Зимата е студена и мека с ниски температури.
Максималката температура през зимата е 1-2°С. Валежите са около 600-700 mm годишно. Вятърът е тих до умерен през лятото. Снежната покривка през зимата достига до 1 метър.
Етимология
Според Йордан Н. Иванов името на селото е от Ловча (вьсь, гора поляна), старобългарското ловьць, ловьчь. Жителското име е ло̀вчанин, ло̀вчанка, ло̀вчане.
В планината Славянка расте един от най-прочутите билки Алиботушки чай (Sideritis scardica), познат още като Мурсалски, наред с много други защитени видове и животни. Видът е защитен от Зелената книга на растителните видове.
Жителите на селото са изцяло православни християни. В селото има два храма – Свети Пророк Илия и новопостроеният Свети Архангел Михаил, построен с личния труд на голяма част от жителите на селото.
КМЕТСТВО ЛЪКИ
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Лъки е село в Югозападна България. То се намира в общ. Хаджидимово, Обл. Благоевград.
Село Лъки се намира в планински район.
В 1845 г. руският славист Виктор Григорович пише, че жителите на Лъки са турци и християни.
В Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., Лика (Lika) е посочено като село с 81 домакинства с 40 жители мюсюлмани и 230 българи.
КМЕТСТВО КОПРИВЛЕН
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Копривлен е село в Югозападна България. То се намира в община Хаджидимово, Област Благоевград.
Село Копривлен се намира в подножието на източните склонове на Пирин, в югозападната част на република България, на седем километра южно от град Гоце Делчев.
На североизток землището на селото спира до коритото на река Места, на югоизток граничи със землищата на село Садово и град Хаджидимово, на югозапад със землището на бившето село гръцко помашко Лялево, а на север със селата Мусомища и Ново Ляски.
В Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Копривлян (Koprivlian) е посочено като село с 50 домакинства с 60 жители мюсюлмани и 80 българи.
В 1889 година Стефан Веркович (Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи) отбелязва Копривлян като чифлик с двадесет и две български и двадесет и осем турски къщи.
Столетия наред село Копривлен е в близост до важни пътища, които свързват от едната страна градовете по беломорието с вътрешността на балканския полуостров, а от друга източна Македония с родопската област и тракия, което през отделните години дава отражение върху облика на селото и поминъка на неговите жители.
Ако се върнем по назад в историята ще научим, че най-старите жители на селото са представители на различните тракийски племена населявали тези земи. За присъствието на траки говорят намерените в местността Кузлука съдове и други предмети на материална култура, а така също и някой външни белези на терена в този край.
От началото на втори век преди новата ера към земите на тракийските племена се насочват римските завоеватели. Установявали са се на полуострова с военна сила. В следващите десетки години те оказват положително въздействие върху цялостното развитие на месното тракийско население.
Несъмнено този период има пряко отражение върху съдбата на село Копривлен. От това време е пътят Ралда – Драма идващ от беломорския бряг през родопската област до Тракия и Пловдивската крепост.
Селището успешно продължава да се развива и през следващите векове, когато по тези земи идват Славяни и Прабългари – пети век от новата ера. Със славянското заселване на този край е свързано и най-старото наименование на селото – Копривлене, което преживява столетия почти без промени.
Славянизирането на месното тракийско племе става през осми век, а от девети век селото влиза в пределите на българската дърава. От това време (30-те години на девети век) при царуването на хан Пресиян в местността Участъка са запазени останки на феодален замък с доста големи размери, както и от религиозно култова сграда позната на месното население като манастирчето – свети Георги.
Това е и периода, когато българското общество приема официално християнската религия. До четиринадесети век селището сменя своите владетели и преминава ту във византийски ту в български владения. За това отново се съди по останки от материална култура — църковна сграда западно от селото, монети от български и византийски произход, статуетки, останки от глинени съдове и др.
Някои от които се намираха в съхранение в училището на селото, а други в националния исторически музей в град София. През 80-те години на XIV век турските завоеватели завладяват земите от средна места. Естествено това променя историческата съдба на населението от тези селища. Не са правдиви някои твърдения, че село Копривлен се оформя като селище след идването на турските поробители.
Един списък от 1666 година за данъчните дялове плащани на империята от християнското население показва, че Копривлен е с двадесет и три ханета (семейства).
Фолклорен ансамбъл от село Садово пред читалището в село Копривлен
През последнта четвърт на деветнадесети век обаче, християнското население по принуда напуска своето родно село, и Копривлен се оформя като селище само с турско население. В началото на XX век в Копривлен са живели 340 души турци, някои от които са помохамеданчени българи. За своите религиозни потребности те построили джамия, останките на която са окончателно ликвидирани с изграждането на къщата на сегашното сем. Щереви.
Балканската война през 1912 година променя етноса на селото – на мястото на напусналите турци идват първите заселници от с. Либяхово и от 18 други селища на днешна северна Гърция и егейска Македония.Процесът на заселване става с различна скорост през 20-те и 30-те години на XX век. Близостта на Турско – Българската границя, както и това, че Копривлен се намира на основния път който свързва неврокопския край с Драма, разполагайки с много равнинна земя и близостта му до административния център Неврокоп кара голяма част от бежанците да предпочетат Копривлен пред останалите селища в района.
Статистически сведения от периода след освобождението на пиринския край показват, че Копривлен е сред онези селища чиито жители непрекъснато нарастват. Когато се прави първото преброяване през 1920 г. в селото живеят общо 567 души. Следващите преброявания регистрират 892 души (1926 година ), 1207 души (1934 година ), 1671 души през 1946 година и с не голяма разлика от тогава населението и в този момент е преблизително толкова.
КМЕТСТВО ИЛИНДЕН
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Илинден е село в Югозападна България, община Хаджидимово, Област Благоевград. В близост до селото е изграден ГКПП Илинден – Ексохи (Възем). До 1951 година името на селото е Либяхово.
Село Илинден се намира в планински район. Разположено е в северните склонове на планината Стъргач.
Отстои на четиринадесет километра югозападно от общинския център Хаджидимово и на осемнадесет километра югоизточно от град Гоце Делчев. Климатът е преходносредиземноморски с планинско влияние с летен минимум и зимен максимум на валежите.
Средната годишна валежна сума е около 700 мм. През землището на селото тече река Мътница. Почвите са предимно рендзини (хумусно-карбонатни).
Населението намалява поради изселвания, по масови през 1958 – 1959 за селата Левуново и Спатово, град Нови Кричим и село Кремиковци.
През деветнадесети век Либяхово е голямо село с преобладаващо българско население, числящо се към Неврокопската кааза на Серския санджак.
В Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Любяхово (Lubiahovo) е посочено като село с 253 домакинства и 850 жители българи.
КМЕТСТВО ГАЙТАНИНОВО
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Гайтаниново е село в Югозападна България. То се намира в община Хаджидимово, Област Благоевград.
Село Гайтаниново се намира в планински район. Разположено е в югоизточните склонове на Южен Пирин в историко-географската област Мървашко.
Отстои на 17 километра югозападно от общинския център Хаджидимово и на 19 километра южно от град Гоце Делчев. Климатът е преходносредиземноморски с планинско влияние с летен минимум и зимен максимум на валежите. Средната годишна валежна сума е около 750 мм.
През землището на селото тече река Мътница. Почвите са рендзини (хумусно-карбонатни). Населението намалява поради изселвания, по-масови през 1945 година – 1950 година за Димитровград.
През 2012 година в землището на Гайтаниново е обявена защитена местност Жингов бряст, за опазване на кристална ричия, еднодомна мания, триделна мания, славянско котенце, паяковидна пчелица, обикновен анакамптис, пурпурен салеп, тризъбест салеп и обикновен салеп, както и местообитанието им.
На около четири киометра западно от селото в местността Кулата е намерен керамичен материал, който показва наличие на живот от ранния период на желязната епоха. Запазени са останки от антична крепостна стена, частично използвана и през средновековието.
Според старо предание жителите на махалите Света Марина, Трохаля, Градището и Сърбаково за да избягат от турските безчинства, се заселват на място на днешното селото. С имената Гайтанине и Гайтанина селото се споменава в османски данъчни регистри от втората половина на 15 век, 1623 – 1625 година, 1635 – 1637 година и 1660 година.
През 18 и 19 век в селото се добива желязна руда (магнетитов пясък), която се изнася за претопяване в пещите на село Тешово.
Рудищата заемали площ от около 500 декара. Рудата се промивала в изкусвени трапове и корита от каменни плочи. От полученото желязо в железарските работилници (кузни) се изработват подкови (плочи) и клинци, които се изнасят по пазарите в Солунският вилает.
В селото е имало около 120 кузни. Добиването на желязна руда продължава до 1870 година.Освен железаро-коковачеството в селото е развито и дюлгерството. Дюлгери и жътвари от Гайтаниново отиват на сезонна работа във вътрешността на страната и главно в Драмско.
В началото на осемнадесети век е е построена църквата Свети Георги, открито е и килийно училище. През 1839 година е построена църквата Свети Никола с часовник на камбанарията. През 1858 година в Гайтаниново е отворено новобългарско училище с пръв учител Георги Зимбилев.
Жителите на селото участват активно в борбите на българите за църковна независимост и новобългарска просвета. На 6 декември 1869 година в Гайтаниново се провежда народен събор, организиран от българските общини в Неврокопско, Драмско, Серско и Мелнишко.
След тържествена служба в местната църква се прогласява категоричното отказване от Цариградската патриаршия и искането за учредяване на обединена Неврокопско-Мелнишка-Драмска-Серска българска епархия.
Според заслужилият възрожденския учител Спас Прокопов в годините 1869-1870 селото се превръща в център на българщината в Неврокопско, благодарение на местното българско училище. Гърците наричат в това време Гайтаниново свещенното свърталище на българите.
През деветнадесети век Гайтаниново е чисто българско село, числящо се към Неврокопската кааза на Серския санджак. В Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Гайтаниново (Gaïtaninovo) е посочено като село със 180 домакинства и 640 жители българи.
КМЕТСТВО БЛАТСКА
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Блатска е село в Югозападна България. То се намира в община Хаджидимово, Област Благоевград.
Село Блатска се намира в планински район.
В списък на селищата и броя на немюсюлманските домакинства във вилаета Неврокоп от 13 март 1660 година село Блатска (Бласка) е посочено като село, в което живеят 15 немюсюлмански семейства.
В деветнадесети век Блатска е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя.
В Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника, издадена в Истанбул през 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Блатска (Blatska) е посочено като село с 40 домакинства и 100 жители мюсюлмани.
Според Васил Кънчов (Македония. Етнография и статистика) към края на деветнадесети век в Блатска има 50 турски къщи.
През 1899 година селото има население 215 жители според резултатите от преброяване населението на Османската империя. Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Блатска, Дъбница и Фустани живеят 1100 помаци.