Невестино, ул. Владимир Поптомов №17 079152210, 079152230 obstinanevestino@abv.bg  http://www.obshtinanevestino.kncity.info

Община Невестино се намира в Югозападна България. Разположена е в югозападната част на административно – териториалната единица област Кюстендил и е една от 9 – те общини, които влизат в нейния състав.

От общогеографската карта е видно,че територията на община Невестино е разположена в североизточните склонове и предпланини на Осоговска планина, в южните и югозападните склонове на Влахина планина. Северните й части заематпоречието на река Струма и равнините и слабо хълмисти терени на Кюстендилска котловина и са с надморска височина от 520 -560м., а в южните – от 600 – 1000м.

Осоговска планина заема територия от 4 223кв.м. в Република България и Република Македония. Намера се в най – северната част на Осоговско–Беласишката планинска група от Рило–Родопския масив. В района на планината са селата: Ветрен, Раково, Чеканец, Църварица, Илия, Тишаново, Страдалово, Смоличино, Ваксево, Пелатиково, Длъхчево Събляр, Рашка Гращица, Згурово, Кадровица, Еремия и Друмохар.

Брезов рид се намира в източния дял на Осоговска планина,той се простира на изток от Новоселска и Добра река, на юг от Кюстендилската котловина и на север от село Раково. Общата му дължина е около 22км.,а най–високият връх е “Белоток”/ 1 524м./
Пиянечкият гребен е разположен между Осоговския тектонски блок и Влахина планина. През олигоцена,чрез разкъсване са се оформили Тишанско–Църваришкият и Ветренския гребен.
Седловината “Черната скала” свързва Осоговска с Влахина планина и през нейната територия преминава държавната ни граница с Р. Македония.

Влахина планина заема територия от Р. България и Р. Македония. Простира се в меридионална посока на изток от р. Брегалница и на запад от р. Струма, а Сушечка река я отделя от Малашевска планина. Образувана е от хорстово издигане на земната кора. Най–висок връх е “Кадиица” /1 924м./.
Кюстендилската котловина е разположена в поречието на р. Струма. Има формата на неправилна елипса, чиято дълга ос е ориентирана в направление северозапад–югоизток с обща площ от 460кв.км. В най–ниската част на котловината са разположени селата: Невестино, Четирци, Лиляч и Долна Козница.

Релефът, върху който е разположена територията на община Невестино, е силно пресечен от множество предпланини и долове. Преминава от север на юг от котловинно–хълмист в планински.Скалният състав е доста разнообразен както по вид, така и по своята принадлежност към различни геологически формации. Най–широко са разпространени кристалните шисти, варовиците и конгломератите. По–слабо са застъпени палеогенните вулканати, осоговският гранитопрофир и други. В югозападната част от територията на общината са разпространени метаморфните скали, предимно гнайси. Тези скали се срещат и в югоизточната част на землището на с. Ваксево, предимно по десните склонове на р. Елешница и в по–малка част по склоновете на р. Речица.

В най–ниската част – Кюстендилската котловина скалите са изградени от пясъчни мергели, пясъчници и речни наноси по двата бряга на р. Струма. Характерно за скалите в територията на общината, е че са силно изветрели и напукани. Това е дало своето отражение върху образуването на добри почви и за растежа на горскодървесната растителност.

Селскостопанското производство в общината се осигурява от кооперации, сдружения и индивидуални стопани.
Приоритетно направление има растениевъдството, а водещи позиции в него поддържа овощарството. Зеленчукопроизводството се осъществява предимно от частни стопани.

Овощарството е с важно икономическо значение за община Невестино, като традиционни овощни култури в този район са ябълките, сливите и черешите.
Животновъдството е представено от овцевъдство, отглеждане на млечно говедо и по-слабо от птицевъдство. През последните години селскостопански животни се отглеждат основно в частния сектор.

Община Невестино е избрала като печеливши алтернативните форми на туризъм – селски, културно – познавателен, ловен, екотуризъм и др.

Туристическият потенциал в селата може да се разработи като цялостен туристически продукт и да бъде обвързан като туристическа дестинация в оферти на туристически агенции.
Гостите на общината могат да отседнат в някой от следните категоризирани обекти: Къщи за отдих “Старата ковачница” в с.Згурово, Вила “Пеония” в с.Пастух, “Ваканционно селище Пастух”, Самостоятелни стаи за гости, също находящи се в с.Пастух и Къща за гости “Миревата къща” в с.Невестино.

Вижте по-голяма карта

Карнобат, бул. България 12 055929125, 0888411644, 0882003104 municipality_karnobat@abv.bg https://www.karnobat.acstre.com

Община Карнобат се намира в югоизточната част на Република България и е включена в административно-териториалните граници на Бургаска област. На север граничи с община Сунгурларе, на изток с общините Айтос и Камено, на юг с община Средец и на запад с община Стралджа. Административен център на общината е гр. Карнобат и включва 30 населени места с население в края на 2003 год. от 28 843 души, от които 19 682 живеят в гр. Карнобат. По-големи населени места с население над 500 души са селата Екз. Антимово, Искра, Крумово градище, Кликач и Невестино.

По своето географско разположение общината заема значимо място в транспортно-комуникационната система на страната. През територията й преминават важни транспортни коридори в посоките изток и запад, както и връзки към северната и южната част на България.

Общата територия на община Карнобат е 806 кв.км. Релефът в по-голямата си част е равнинен, прорязан от долините на реките Мочурица и Русокастренска. В северната част се издигат две вериги от сравнително ниски /500-600м/ и разляти хълмове, които представляват последни разклонения на Карнобатско-Айтоската планина. На юг теренът преминава в равнина, с изолирани хълмове и теренни гънки и прелива в Карнобатската котловина. Южно от гр. Карнобат се издигат Хисарските възвишения /500 м./. Средната надморска височина на територията на общината е 217 м.

Ришкият проход свързва общината със Северна България. В северната част от територията се намира част от Карнобатско-Айтоска Стара планина. Южно от гр. Карнобат се издигат Хисарските възвишения. Историческите извори сочат, че от ХV век насам градът е бил винаги административен център, стопанско и търговско средище с традиционен ежегоден панаир. В сведенията и пътеписните бележки се споменава под различни имена: Кариноваса, Каринабад, Карново…

Първото писмено сведение за Карнобат – от 1153 г., се съдържа в „Географията“ на арабския пътешественик и учен Ал Идриси.

През Възраждането става обединителен център на културно-просветното развитие на района. През 1838 г. е построена църквата „Свети Йоан Богослов“, през 1862 г. е създадено читалище „Развитие“ (сега „Димитър Полянов“) – едно от първите в днешна Югоизточна България, а през 1864 г. се открива и светско училище.

Територията на днешния град е обитавана от най-дълбока древност. За това свидетелстват Карнобатската селищна могила и римската крепост Маркела (Крумово кале, Хисарлъка), край която през VIII век кан Кардам удържал бляскава победа над византийците. Оттогава селището е българско. Под турско владичество пада през 1371 г. В дубровнишки документ от 1595 г. е отбелязано като Караново, както всъщност са го наричали българите. През 1762 г. дубровничанинът Божкович за първи път го споменава със сегашното му име Карнобат.

По това време градът е бил важен овцевъден център, известен с местната порода карнобатска овца. Произвеждали се големи количества месо, вълна, пастърма, луканка, свещи, сапун. Прочут бил двуседмичният панаир за добитък. След руско-турските войни от първата половина на XIX век много жители на града се изселват в Бесарабия. През 1862 г. е открито класно училище, известно като Карановско. През Освободителната руско-турска война (1877 – 1878) Карнобат силно пострадал, но впоследствие, благодарение на богатия селскостопански район, традициите в животновъдството и винопроизводството, както и жп линията София-Бургас, започва да се развива. От 1953 до 1962 г. се нарича Поляновград, след което отново му връщат днешното име. Родно място е на македоно-одринския революционер Слав Мерджанов.

История

Карнобатският регион, разположен пред южните подстъпи на Ришкия и Върбишкия проход, има древна и богата история и култура. Следи от живот има още от неолитната епоха. Селища и могили разкриват следи от живот от енеолитната, бронзовата и желязната епоха, богат поселищен живот от античността и средновековието. След създаването на българската държава през 681 година, поради изключителната си роля, земите на днешния Карнобатски край стават арена на военни действия и вековни интереси между България и Византия.

От времето на Първото българско царство най-значимият обект е намиращата се на 7,5 км западно от Карнобат крепост Маркели, важен градски епископски и военен център.

През османското владичество Карнобат е административен център на нахия, а по-късно на каза в Силистренски санджак. Сведения за стопанството, бита, културата, архитектурата и др. на града и селата за периода ХІV – ХІХ в. се съдържат в османо-турски данъчни регистри и в пътеписи на чужди пътешественици. Пред този период градът се споменава под различни имена.

Показателен факт за възрожденските процеси в региона е свещенодействието на поп Стойко Владиславов – бъдещият епископ Софроний Врачански, в Карнобатска енория през 1791 – 1792 г. През Възраждането градът е значим търговско – занаятчийски център, прочут с пазара и големия карнобатски панаир.

Градът е обединителен център на културно-просветни процеси и борба за независима българска църква в района през ХІХ в. Учреденото през 1862 г. Карнобатско читалище “Св.Св. Кирил и Методий” е едно от първите в днешна Югоизточна България.
След Освобождението (1878 г. ) настъпват съществени обществено-икономически преобразования и Карнобат се утвърждава като административен, стопански и културно-просветен център.

В Карнобат и Карнобатския край са родени редица бележити културни и научни дейци. Сред тях се открояват имената на: Никифор Н.Попов – автор на първия учебник по стокознание в България, писателите Димитър Полянов, Иван Карановски, Минко Неволин, Ненчо Савов, Мария Шопова, Георги Равнинов, художниците Бенчо Обрешков (единственият български художник, носител на наградата “Гран при” през 1937), Жечко Попов, Дончо Вълчев, Иван Водев, академик Димитър Косев, професор Жельо Авджиев, професор Велко Тонев.