с. Гугутка, общ. Ивайловград 036622254

Гугутка е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково.

Село Гугутка се намира в долината на Бяла река.

Населени места: с. Бели дол, с. Ботурче, с. Ветрушка, с. Вис, с. Гнездаре, с. Казак, с. Розино, Бял градец.

До 1934 година името на селото е Арнауткьой. При избухването на Балканската война в 1912 година 2 души от Арнауткьой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

Центърът на селото пази спомена за голямото турско клане през 1913 година, когато селото се е казвало Арнауткьой. На малкия площад има паметник на жертвите, като най-отдолу е името на 11-годишно момиченце. (в. Стандарт 17 юли 2011 година).

През 1912 година, то тогава селото се е наричало Арнауткьой, турците надошли за последно тук. Извели на площада всички българи, които не успели да избягат и да се покрият в планината. И нея извели. Пък била много красива тогава, чудно как не са й налетели първо.

Наредили ги в редица и почнали да стрелят в тях. Нея куршумите я улучили в хълбока. После един минавал край труповете и ги ритал, за да е сигурен, че са умрели. Забележел ли, че някой мърда, му казвал да стане. Ама който стане, го доубивали.

А тя останала да лежи и се направила на умряла, та така единствена се спасила. Как е издържала на тая болка да не се издаде, не я знам. Пък и съм била хлапе, де да ми е било на акъла да я питам това. После турците запалили всички къщи в селото, та оцелелите в единия ад ги чакал друг – останали без покрив.

Затова дълги години след това тука имаше негласно решение – който се изселва, не продава къщата си на турци. Но с годините вече никой не остана. Ама пък аз си се разбирам с всички и добре си живееме, вкарва накрая оптимизъм в тъжния си разказ баба Въла. (в. Сега, 4 юни 2009 година)

Сегашното ивайловградско село Гугутка е построено върху пепелта на старото село Арнауткьой, опозорено, избито и опожарено през юли 1913 година от редовна турска войска. Сухата статистика сочи: Застреляни са четиридесет и пет жени, деца и старци, над двадесет са съсечени по селото, шестнадесет мъже са убити. Останалите живи – без дом, без храна, без дрехи – с това само, което е на гърба им – тръгват без път и посока. Страховити неща се разказват за онова, което се случило в селото.

Тези разкази са се предавали от уста на уста вече близо столетие, но все още будят ужас и гняв. Разпиляват се мирните жители кой накъдето му видят очите. Останали в селото предимно деца, жени и старци.

Турците ги затворили в три къщи и започнали да ги измъчват, за да кажат къде са скрили пари. Отделени са момичетата, с които се гаврят После всички са събрани заедно и турците ги повеждат между плетища по тесен път. Искат да ги затворят в една плевня със сено, за да ги изгорят, но изведнъж някой започва да стреля по беззащитните българи, поведени като овце на заколение.

Падат много убити. Някои от живите лягат между мъртвите и така се спасяват, но не за дълго. Закъснял арменецът (на служба в турската армия), който пристигнал на бял кон със заповед да се прекрати стрелбата. Когато дошъл, той казал: Живите да станат!

Онемели, изплашени, с окървавени дрехи ги подкарват през реката към съседни села Пелевун, Ленско и др. без нищо, с дрехите на гърба. След тях остава огромната могила от убитите, съсечените и погубени по улиците, разпилените по горите, отвлечени хора и ограбените къщи.

Надалече се виждат пламъците на опожареното село. Над сто къщи стават на пепел и многогодишният труд на поколения изгаря в огъня Върху могилата от убити турците нахвърляли пръст.

След години върналите се в селото българи събират костите на жертвите и ги полагат в един гроб до стената на черквата. Имената на загиналите са написани на паметника близо до черквата, в центъра. Голяма е трагедията на хората от с. Гугутка, затова и песните им са тъжни, истински изживени. Името Гугутка село Арнауткьой получава през 1934 година (в Атака, 4.11.2010 година)

В с. Гугутка – старо българско село, преживяло стражни кланета и опожаряване от башибозука през 1913 година много от жителите му са избити или прокудени. Тук се заселват българи от с. Манастир, Гюмюрджинско. Много от последните се заселват в изоставеното турско с. Казак. (блог Атанасов Малоазийските българи)

Така наречената Гюмюрджинска република е организиран от Турция със съдействието на Гърция антибългарски акт на подложените на силен натиск и агитация мюсюлманите (турци и българомохамедани-помаци) в Беломорието по време на Междусъюзническата война след оттеглянето на българските войски в средата на юли 1913 година. Военни инструктори (около 200 души), оръжие и боеприпаси идват предимно от Одрин, въоръжение предоставят и гърците по жп линията през Окчилар и пристанището Порто Лагос.

За месеца на съществуването си властта организира башибозук, командван от Сюлейман бей, който опожарява много български християнски села, населението е ограбвано и изнасилвано, стават масови кланета. Разорени са множество български селища в Източните Родопи и Беломорска Тракия, сред които Гугутка.

с. Белополяне, общ. Ивайловград 036652522

Белополяне е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково.

Село Белополяне е разположено на един от най-източните ридове на Източните Родопи, на 12 км южно от Ивайловград и непосредствено до българо-гръцката граница. Областният център Хасково е на около 117 км, а другият близък областен град — Кърджали е на 107 км.

До селото се стига от основния път от общинския център Ивайловград към коритото на Бяла река и разположените по поречието селца.

След село Свирачи се отклонява асфалтов път към Белополяне. В покрайнините на селото има няколко извора. В южния край на селото до мелницата се намират Трите чешми — основен водоизточник на селото в миналото.

Това е най-Югоизточната част на Родопите, където са едни от най-добрите за България почвени и климатични условия за развитие на лозарство, и особено за отглеждането на висококачествени червени сортове.

Липсата на големи промишлени предприятия и спецификата на релефа правят този район един от най-екологичните у нас. Климатът е преходно-средиземноморски и близостта на Бяло море (около 60 км по права линия) оказва своето благотворно влияние.

Надморската височина е между 70 до 350 м, а общата сумарна годишна температура на региона е над 4000⁰ C – една от най-високите в България. Местността, в която са разположени масивите, е с карбонатни черноземовидни почви, средно еродирани, средно каменисти, тежко песъкливо-глинести.

Къщите в селото са разнообразни – бубарски и за отглеждане на тютюн. Къщите са направени от мек камък.

Пещерата при село Белополяне, община Ивайловград, е природна забележителност от 1978 година. Тя има защитена площ от 80 ха. Природният обект е под грижите на държавно лесничейство Ивайловград.

Белополянска пещера Пещера, Диаклазна, Няма археология Пещерен район: Крумовградски район Други имена: Коджа кая Местност: Коджа кая Населено място: село Белополяне, общ. Ивайловград, Хасковска област Обща дължина: 140 Денивелация: 8 Дълбочина минус: -8 Изкачване плюс: 0 Надморска височина: 360 О П И С А Н И Е връх Коджа кая, на 300 м.ЮИ над Ликан чешме. Пещерата е картирана от Борис Колев, Иван Бахчеиванов, Методиев Клубна експедиция на Клуб Аида Хасково през 1972 година в мащаб 1:300.

Недалеч от селото в района на Ликан чешма е най-малката защитена територия в общината – местността ЛИКАНА (3 ха). Обявена с цел опазване на единственото открито в България находище на диворастящата орхидея Дремников главопрашник.

Известна като царството на орхидеите, Ликана привлича с впечатляващо богатство на редки растения, в т.ч. петнадесет вида орхидеи. Сред тях, наред с дремниковия главопрашник, специален интерес представляват двурогата, паяковидната и обикновената пчелици, пърчовката, недоразвитият лимодорум, пеперудо-цветният салеп и пирамидалният анакамптис-защитени видове, които са с национално и европейско значение.

От януари 2013 година е обявена със заповед на министъра на околната среда защитена местност Находище на Триразделнолистен ериолобус-Даневата чешма. Включен в Световния списък на застрашените дървета като рядък вид.

Листопадно дърво, високо до 10 м, короната овална до разперена. Листата със сърцевидна основа, дълбоко триделни, по ръба назъбени, дълги 5–7 cm. Цветовете по 6–8 в сенниковидни съцветия, бели, 3–4 cm в диаметър, ароматни.

Чашелистчетата и венчелистчетата по пет, тичинките 20–30. Плодовете продълговатояйцевидни до сферични, светложълти, с каменисти клетки, ядливи след угниване, тръпчиви. Цв. V–VI, пл. ІХ–Х. Насекомоопрашващо се растение.

В България са известни две дървета, на около три км едно от друго. В миналото е имало още едно дърво в района. Дърветата плодоносят и семената са жизнеспособни, но няма естествено възобновяване. Общо разпространение – Източното Средиземноморие (Сирия, Израел, Ливан, Североизточна Търция, България).

с. Белополци, общ. Ивайловград 036662325

Белополци е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково.

Ивайловград, ул. Георги Димитров №49 036616090, 036616528, 0885504010 oba_ivaylovgrad@abv.bg  http://www.ivaylovgrad.org

Ивайловград възниква в края на ХVІ в. в близост до разрушения средновековен български град и митрополистки център Лютица /днес кв.Лъджа/ под името Ортакьой, означаващо Средно село, наречен така вероятно поради средищното му местоположение на пътищата от Любимец през Димотика и Софлу за Александруполис /Дедеагач/ и от Смолян и Кърджали за Одрин. През ХІХв. до 1912г. градът е изявен духовен, културен и търговски център с около 2000 жители, чийто основен поминък е търговия, бакърджийство, калайджийство, бубарство, терзийство, яхнаджийство. След като получава независимостта си до 1923г. Ортакьой приема много бежанци от Мала Азия и Източна Тракия.
По време на османското присъствие и през епохата на българското Възраждане сведенията за района са оскъдни. В по-голямата си част те се отнасят за времето след Освобождението и изясняват икономическото, стопанското и политическото състояние на Одринския вилает и най-вече неговите важни средища Одрин, Димотика и Софлу. В тях се споменава и за Ортакьойската казаа като малка и незначителна област в обширния вилает. Поради междуособиците в Османската империя, кърджалийските набези и в търсене на по-добър поминък в края на ХVІІІв. и през ХІХв. започва масово изселване на българското население към Мала Азия.

След Руско-турската освободителна война, според решенията на Берлинския конгрес – 1878г., Ивайловградския край заедно с други райони от Беломорска Тракия и Македония, остават подвластни на Османската империя. Преселническите движения са към пределите на новоосвободена България. Към Северна Тракия и Добруджа се отправят стотици български семейства.

През лятото на 1913 г. в Гюмюрджинска област е образувано т.нар. Гюмюрджинско автономно управление с председател Хафъз Сали. Автономистите “ефективно” използват периода до възстановяването на българското административно управление в беломорските райони и на 29 юли 1913 г. пристигат в Ивайловград. През м. септември и октомври местното българско население е оставено на произвола на развилнелите се башибозуци, дезертьори от турската армия, гръцки и албанско шовинисти, водени от Иляз бей. Селата Камилски дол, Сив кладенец, Покрован, Хухла, Горно Луково, Горноселци, Гугутка, Попско и Драбишна са опожарени, а населението – 335 мъже, жени, деца и старци, са посечени. Унищожени са стотици къщи, църкви, училища, читалища. За този небивал геноцид проф. Любомир Милетич пише в книгата си “Разорението на тракийските българи”: “…всички са пострадали и то толкова много, че Ортакьойската околия може да се каже най – нещастна между пострадалите околии на Нова България”. И до днес тази книга се пази като особено скъпа реликва в тези селища, за да помнят идните поколения онези “мълчаливи герои” и тяхната саможертва в името на свободата. Пълното обезбългаряване на Ивайловградския край е предотвратено след намесата на 28-ми пехотен полк и четите на прославените тракийски войводи Димитър Маджаров и Руси Славов. Разказите на преживели събитията българи, записани по-късно, разкриват съдбата на хилядите мирни жители, прогонени от родните места. След подписването на мирните договори започва бързо социално – икономическо и културно възраждане на Ивайловградския край. Създават се институциите, организациите, ведомствата и структурите на българската държавност. През октомври 1913 г. е открито първото българско училище в Ивайловград с 354 ученика, днешното СОУ “Христо Ботев”, а през 1914 г. е създадено читалището, което и днес продължава да съхранява и популяризира българщината.

През 1932 г. се ражда идеята за изграждане на паметник на загиналите от Ивайловградска околия през войните 1912 – 1913 г. и 1915-1918 г. Съставен е Инициативен комитет, който събира средства от дарения и организира тържественото откриване на връх Черни рид на 21 юни 1937г. Паметникът представлява 18 м. внушителен обелиск с барелеф – Орденът за храброст. В подножието му е построена костница на загиналите в боевете. И до днес този монумент, както и десетките паметни плочи в община Ивайловград, напомнят за страшната кървава драма, която преживява населението от този край.

През 1996 г. Инициативен комитет, с участието на председателя на СТДБ, председателите на тракийските дружества в Хасково, Кърджали и Ивайловград, Кмета на община Ивайловград, бизнесмени и видни общественици, събра средства от дарения и изгражда мемориален комплекс “Илиева нива” край с. Глумово, община Ивайловград, състоящ се от паметник на загиналите тракийски деца през 1913 г., параклис “Св. Петка” и тракийска чешма. Всяка година тук се провежда Национален младежки тракийски събор “Илиева нива”, в който участват хиляди тракийци и потомци на тракийски българи от цяла България.

През 1934 г. се извършва преименуване на новоприсъединените след Балканската война селища и Ортакьой получава името Ивайловград.

В най-ново време в Ивайловградския край постепенно започва да се изгражда местна икономика и да се развива селското стопанство и животновъдството. Градят се училища и читалищни сгради, които заемат своето място в духовния живот на региона. Изграждат се междуселищни пътища – необходимо условие за комуникативност, израстват промишлени предприятия. Настъпват дълбоки промени в селото, открит е и последният хидровъзел на каскада Арда – хидровъзел “Ивайловград”.

Община Ивайловград е разположена в най-югоизточната част на Родопите. На изток граничи с Република Гърция, а нейни съседи на север и запад са общините Любимец, Маджарово и Крумовград.

Местоположението на Ивайловград, на границата с Гърция, е благоприятно за развитието на трансгранично сътрудничество в различни сфери на дейност, както и за притока на чуждестранни туристи в общината.

Климатът на общината е преходно-средиземноморски. Като цяло община Ивайловград разполага с добри природни дадености – мек климат, планината Родопи с красива и екологично чиста природа, изобилие на водни ресурси – река Арда и язовир Ивайловград, наличие на полезни изкопаеми. На територията на общината има разработени залежи от скално-облицовъчни материали.

Източните Родопи са един от районите в страната с най-богато биологично разнообразие. В общината, се срещат 84 вида растения от Червената книга и 11 редки видове в световен мащаб.

Районът е от голямо значение за опазване на птиците – 77 вида птици фигурират в Червената книга на страната, а 7 вида са световно защитени. Уникално е разнообразието от грабливи птици.

Селското стопанство е основен отрасъл за общината. Много добри са природно-климатични условия за развитие на лозарството.

Лозовите насаждения осигуряват висока продуктивност и качествена продукция. Освен традиционните зеленчукови култури – пипер, домати, зеле, картофи, в региона има условия за отглеждане на аспержи и бадеми, както и за създаване на маслинови насаждения.

Промишленият облик на общината се представя от три основни фирми – Завод за крепителни детайли АД, „Фибротекс“ ООД и „Егида“ АД, както и множество малки частни фирми, специализирани основно в обработка на скално-облицовъчни материали. На територията на общината работят и две гръцки фирми.

В община Ивайловград има прекрасни условия за воден и ловен туризъм. Язовир Ивайловград със своята природа, създава благоприятна среда за отдих, риболов и практикуване на водни спортове.

Много важен факт, подпомагащ развитието на туризма, е и богатата на културни и исторически ценности история на общината.

Тук са запазени множество следи от тракийската, елинистичната и римската култура.

Има останки от редица крепости, следи от най-стари селища и гробници. Уникален паметник на културата е античната вила „Армира“, както и могилата-гробница край с. Свирачи от тракийско-римския период.

Освен за развитие на туризма, община Ивайловград насочва усилията си за създаване на по-благоприятни условия за развитие на селското стопанство и по-добра реализация на продукцията му, както и за оптимално използване възможностите на трансграничното местоположение на общината.

 Документи и формуляри

Вижте по-голяма карта