Ивайловград
ОБЩИНСКО ГОРСКО ПРЕДПРИЯТИЕ – ИВАЙЛОВГРАД
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
В Ивайловград заработи „Общинско горско предприятие Ивайловград”. Решението бе взето през декмеври 2015 г от Общинския съвет. Предприятието ще осъществява самостоятелна стопанска дейност, свързана с управлението и стопанисването на общинската собственост.
Досега управлението на горските територии и земеделските земи на община Ивайловград се извършваше от отдел Общинска собственост в кметството.
Това е второто общинско предприятие, което се създава в община Ивайловград.
КМЕТСТВО СЛАВЕЕВО
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Славеево е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково, на три километра от общинския център – Ивайловград.
На 09.09.2010 година официално се откри граничния пункт Ивайловград–Кипринос намиращ се близо до село Славеево.
На церемонията по откриването присъстваха държавните глави на България и Гърция, министри, кметове и областни управители.
КМЕТСТВО ПЛЕВУН
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Пелевун е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково.
Селото е сгушено между последните ридове на Източните Родопи, в подножието на връх Св. Илия, наричан от местните Бърчинката.
Като цяло е ориентирано с изложение юг-югоизток. Релефът е предимно ниско-планински, доста насечен от множеството рекички и дерета. Климатът е умерен с изразено средиземноморско влияние.
Често явление през зимата и лятото са силните поривисти североизточни и югоизточни ветрове, поради отвореността на селото в тази посока. В землището са изградени множество малки микроязовири като по големи от тях са Спукатината, Ляската и Върбината.
Действителното име на селото е Пелевун. То е второто по големина село в община Ивайловград. Названието е от гръцки произход и означава Стара гора; селището е много старо, ярка черта върху облика му са оставили гръцките жители, като и до днес са запазени множество стари къщи от този период.
В северозападния край на селото съществува запазено гръцко гробище. Заселено е с българи, потомци на бежанци от Източна Тракия и малоазианци. Населението на селото е християнско. Църквата Св.Св.Панталеймон и Елена е една от най-големите в общината и е с историческо значение.
По време на Руско-турската освободителна война именно от нея Капитан Петко войвода само с няколко души от четата си стреля и избива главатарите на обсадилия селището башибозук и така спасява населението на селото от жестоко клане.
На връх Св. Илия над селото има малък параклис.
На няколко километра от селото се намират останките от старинната крепост Лютица, която местните жители наричат Калето.
В близост до селото/местност Чаирите/има останки от тракийски долмен, обявен за археологически паметник на културата с национално значение. В признателност на Капитан Петко войвода, пред църквата е изграден величествен паметник в негова чест, станал като емблема на селото.
В центъра на селото в сградата на старото училище има постоянна музейна сбирка (носии, исторически сведения, предмети от бита). На близкия връх Черни рид е изграден паметник-костница, посветен на загиналите от войните местни жители.
Оттук е и най-бързият достъп до защитената местност Меандрите на Бяла река, отличаваща се с уникална флора и фауна, местообитание на единствения за страната черен лешояд.
На четири км. от селото е изградена първата в страната площадка за изхранване на Черен лешояд /Картал/ – застрашен от изчезване вид, с помощта на Зелени Балкани и доброволци.
Основният поминък на местното население е селското стопанство, предимно тютюнопроизводство и животновъдство. Традиционно се отглежда и сусам, от който се произвежда Сусамов тахан /използва се и като лечебно средство при гастрити и стомашни язви/.
Работна сила има заета и в добива на облицовъчни камъни /гнайс и мрамор/ от открити кариери /Пелевунски камък/.
КМЕТСТВО ЖЕЛЕЗИНО
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Железино е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково. До 1934 година името на селото е Демирлер.
Голяма част от населението на селата е от бежанци, прокудени от Беломорска Тракия, Егейска Македония и Мала Азия в годините след Балканските войни.
С волни пожертвования е построен православен храм Св.Св. Кирил и Методий, който по време на социалистическото управление (1944-1989 година) е занемарен, а след демократичните промени започва проект по въстановяването му.
КМЕТСТВО ДРАБИШНА
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Драбишна е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково.
Драбишна отстои на пет км югоизточно от общинския център Ивайловград. Селото лежи в югоизточния край на малко в крайните части на Източните Родопи.
През селото преминава река Армира (Атеренска река). На изток от селото е българо-гръцката граница, която е откъснала част от някогашното землище на селото.
При избухването на Балканската война в 1912 г. четирима души от Драбишна са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
КМЕТСТВО ДОЛНО ЛУКОВО
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() |
Долно Луково е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково.
Село Долно Луково, Община Ивайловград, е разположено в най-южната част на България, в непосредствена близост с Гърция.
Въпреки незначителната надморка височина и широката долина на река Бяла, релефът е планински със стръмни склонове обрасли с естествени дъбови гори.
Климатът е средиземноморски – с мека пролет и дълга и топла есен, горещо и сухо лято и слънчева и дъждовна зима. Максимумът на валежите под влияние на средиземноморските циклони е през зимата (февруари). Вегетационният период е сред най-дългите в страната.
Басейнът на река Бяла (десен приток на река Арда) е разположен в най-южната част на България. Оттокът на реката се формира под въздействие на средиземноморския климат, като се колебае в много широки граници. Коефициентът на вариация на оттока при с. Долно Луково е много висок – 0,616, както и коефициентитът на асиметрия – 1,785.
Модулът на оттока е нисък поради незначителната надморска височина – 11,7 л/сек на кв. км. Месечният минимален отток на река Бяла при село Долно Луково става почти нула в края на лятото (септември), поради средиземноморкото климатично влиятние. Леките песъчливи почви благоприятствуват бързото отцеждане на дъждовните води.
При максимален отток (февруари) река Бяла се превръща в голяма река, отнася мостове, формира широки меандри. Високите води на река Бяла спрели първоначално дори победния ход на Калоян към Димотика.
Възпрепятстван от огромния разлив на река Бяла, Калоян се оттеглил в крепостта Лютица и предприел мелиоративни мерки за отклоняването на реката преди окончателно да завладее Димотика (1205-1207 година).
Землището е богато на подпочвени води – от терасите на р. Бяла и карстови.
И непосредствена близост до Долно Луково се намира Прилепната пещера (Прилепова дупка) с дължина петнадесет м и денивелация пет м.
Поминъкът на населението се формира традиционно от земеделието. Отглеждането на сусам е най-екзотичният подотрасъл, запазен и до днес. Местната кооперация отглежда сусам на седемдесет дка. За да се постигнат високи добиви от сусама, от голямо значение е сеитбата.
Тя се извършва на ръка. Възрастни хора разказват, че от шепа сусамово семе трябва да се направят най-малко 36 хвърляния в нивата. Сеитбата се прави при залез слънце през късна пролет. Ивайловград е едно от малкото места в страната, където все още работи таханджийница.
В землището на селото се отглеждат още тютюн, грозде, овощия. Запазени са въглищарството, бъчварството, железарството, бояджийството, налбантството, медникарството, керемидарството, каменарството, яхнаджийството – маслопроизводството, домашните занятия, винопроизводството и др.
В тези южни земи се формира първият в страната бубарски микрорайон. Благоприятното съчетание от средиземноморски климат и плодородни почви по долината на р. Бяла, определят отличните условия за виреенето на черничевата култура, употребявана за храна на копринените буби.
А икономическите предпоставки са свързани с близостта на цветущите бубарски и копринени центрове Одрин, Димотика и Софлу в миналото. Бубарството тук се запазва до към 1980. Днес единствени неми свидетели за богатите бубарски фамилии в началото на ХХ в. са големите, сега пусти, бубарски къщи в Долно Луково и съседните села – Сив кладенец, Одринци, Мандрица и Горно Луково.
В миналото между общностите на Долно и Горно Луково и Суфли са съществували оживени търговски взаимоотношения, базирани на отглеждането на буби и производството на коприна по стари и уникални занаятчийски методи.