Вълчи дол е пример за община, която постига високи резултати при изпълнението на своите социални политики.
Велинград – много повече от СПА!
Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и е известен като „СПА столицата на Балканите“.
Посещавали ли сте съкровищата на Петрич?
Есента дойде и застудя.Не и в Петрич!Тук климатът е мек, а времето - приятно за разходка.
22 март – официалният празник на Велико Търново
Велико Търново се намира в централната част на Северна България.
Община Смолян крие за всекиго по нещо!
Смолян е планински град, който притежава атмосфера, заслужаваща да бъде усетена.
Община Минерални Бани
Разположена в Източните Родопи, община Минерални Бани разполага с много забележителности и природни красоти.
Велико Търново и аудио-визуалният спектакъл „Звук и светлина“
Велико Търново е един от красивите български градове. Той е столица на Втората Българска държава.
Какво не знаете за община Цар Калоян?
Община Цар Калоян се състои от 3 населени места: Езерче, Костанденец, Цар Калоян.
Белово
КМЕТСТВО СЕСТРИМО
 |
 с. Сестримо, общ. Белово 035872229  |
Сестримо е село в Южна България. То се намира в община Белово, Област Пазарджик.
Сестримо се намира в южна България, област Пазарджик. Селото е разположено на четири км южно от старото Цариградско шосе или днес шосето София – Пловдив в подножието на Рила (Белмекенски дял) по долината на река Крива река. Селото е най-голямото в Община Белово с население 1438 жители.
Предполага се, че селото, както и село Голямо Белово, е заселено вторично след падането на средновековната българска крепост Раковица, чиито останки се намират близо до стария път Сестримо – Голямо Белово. Край селото има около десет древнотракийски могили.
В околностите на селото има множество останки на параклиси, църкви и манастир. Предполага се, че те са били разрушени след 1666 година от помохамеданчените българи от Чепинската яка. Интересен исторически паметник е Прокопът, намиращ се западно от селото между Крива река и нейния приток Ошляк.
Това са останки от стар граничен окоп, чиято дължина е около 2.5 км и ширина около три м. Запазени са останки от старите средновековни друмища (на някои места изграждани върху стари римски пътища), свързващи селото с Костенец, Голямо Белово и Разлог. През Средновековието тук е било развито рударството и стоманодобива.
Историята на Сестримо има дълбоки корени и е свързана от векове с историята на Европа. Тук е пребивавал унгарският крал Уласло/Ласло II (Владислав ІІІ Варненчик 1434-1444) още в петнадесети век. Има и паметна плоча изградена с помощта на Унгарското посолство в Софи.
Има данни че оттук е минал и Лайош Кошут.Селото е старо, като е съществувало през Средновековието. Под имената Сестине-и Геберан, спадащо към Кьостендже (град Костенец,Софийска област) и Сестрине, селото е описано и в регистъра на акънджиите от 1472 година, като във документа е описано на цели 2 места от него – НБКМ-Сф,ОО – ОАК 94/73,л.62б и 66а, където то е описано като чисто българско и християнско селище.
Интерес за жителите на селото и гостите им представлява параклисът Света Петка, който се намира в скалиста местност над селото. Първият петък след Великден на този параклис се прави курбан за здраве и се раздава на хората, които са там. Съществува народно поверие, че първоначално на тези скали е имало само икона на Света Петка, поставена там за да закриля селото и жителите му.
По-късно един мъж (строител) сънува, че Света Петка идва при него и го моли да ѝ направят дом и тогава се изгражда параклисът. Този ден е един от многото дни, в които жителите на селото показват, че могат и искат да запазят традициите на селото. Самият параклис сам по себе си е много интересен като природна и културна забележителност.
Архитектурата му се вписва в тази на скалите. Построен е на високо място, което на моменти е доста опасно, но нищо не може да откаже жителите и гостите да го посетят.
Събори и много веселби. Празникът на селото е на 15 август. Има и друг празник на 6 май – Гергьовден. Църквата в центъра на селото носи това име. Има и параклис, който се намира над селото, който също носи името на Св. Георги Победоносец.
КМЕТСТВО МОМИНА КЛИСУРА
 |
с. Момина клисура, общ. Белово 035822021 |
Момина клисура е село в община Белово, Област Пазарджик.
Селото е разположено на двата бряга на река Марица в прохода Момина клисура, в подножието на Рила и Средна гора.
Граничи на северозапад със селата Габровица и Голак, на североизток със село Дъбравите, което е бивше землище на село Момина Клисура и е основано от негови жители. На изток е град Белово, като земите на града до блоковете на Завод за хартия са били предимно на населението от Момина Клисура съответно от Дъбравите. Жителите на този квартал от град Белово също са от Дъбравите и Момина Клисура, тъй като са се заселили на собствени или бащини си имоти. На югоизток граничи със село Голямо Белово, а на югозапад със село Сестримо.
Терена е предимно планински и полупланински и това е предпоставка за развитие предимно на животновъдство, дърводобив и дървопреработване. Земеделието е по-слабо развито, като се произвежда основно пшеница, овес, ечемик, царевица, картофи.
Има различни предположения за името на селото, идентично с това на пролома. Според местна легенда близката крепост на левия бряг на р. Марица за известно време е била под воеводството на девойка (мома), която имала власт и над цялата клисура.
През турското робство шест стражеви кули са охранявали Моминоклисурския проход и пролома.
Относно старите поселища на село Момина клисура и землището му трябва да започнем още с предисторическите селища. В бивша пещера срещу гара Сестримо над река Марица е имало селище от неолитната епоха.
За поселищата през трако – римската епоха има малко данни. Досега не са открити ясни следи от тракийски селища, от каквито със сигурност не е било лишено землището на с. Момина клисура. За тракийски поселения определено, говорят една могила югозападно от селото до река Палощица, вадените големи делви в местността Манастира — пет км северозападно от селото и намираните монети от трако – римската епоха.
Старините от българската средновековна епоха са изобилни. На първо място трябва да споменем развалините на Градището — крепост, построена северно над селото и река Марица върху конусообразна стръмна височина. Днес има оскъдни следи от крепостната стена и кулата, градени от недялани камъни, споени с червен хоросан.
Крепостта е охранявала пътната артерия през пролома, който е събирал няколко древни пътя: откъм Самоков през Боровецката седловина, откъм Самоковско през Пчелинския проход, откъм Софийско през Момин проход (Солудервент, Водния проход), за да ги изведе надолу по Марица към Тракия.
Тя е изучена от П. Мутафчиев (1915, с. 80— 81). Състояла се е от околовръстна стена седемдесет см дебела, вътре в която е имало сгради. При разкопки на крепостта са открити големи делви и кюнци за снабдяване с вода от съседната височина Свирчовец.
Крепостта е служила и за защита на селището на мястото на днешното село Момина клисура, чието население при нападения от неприятел е прибягвало за спасение в нея. Това селище е било необходимо за обслужване на важния главен път. Напълно ясно е, че село Момина клисура е средновековно българско селище, макар и да не се знае кога точно е възникнало.
Разбира се, ясно е и това, че селото не е възникнало по турско време като дервентджийско село, а по — рано като такова, макар че и през турското робство е изпълнявало също дервентджийска служба. Подобно селище са били Габровските ханове в западното начало на прохода, но Момина клисура е било по – важното проходно (дервентджийско) селище.
Доказателство за това, че селото е изцяло християнско, е един много ясен документ, който Ст. Захариев предава, а именно един надпис на мраморен отломък, който е бил вграден в старата черква Св. Георги на село Момина клисура.
Този надпис посочвал, че черквата е завършена през 1355 година по времето на цар Александър Михаил (има се в предвид Иван Александър). Ст. Захариев предава и друг надпис, който е бил над черковните врата, където се посочвало, че същата черква е реконструирана през 1606 година от няколко ктитори от с. Момина клисура.
Тази черква се е намирала на южния край на селото. Тя била разрушена през 1868 година и по- късно бива построена нова — днешната, по-голяма, в северната част на селото.
КМЕТСТВО МЕНЕНКЬОВО
 |
с. Мененкьово, общ. Белово 035812229 |
Село Мененкьово е разположено в самото начало на Горнотракийска низина, в полите на Средна гора, недалече от Рила планина и Родопите. Близо до селото минава река Марица.
На мястото на днешното село е имало много древни селища. Открити са тракийски находки. Най-старото име на селото е Манандлъ̀ (на турски: Manandalı, в превод там където има бент). Не се знае кога е възникнало сегашното селище, поради липсата на документация.
По времето османското робство тук е имало няколко турски, един арабски (местността Арабската воденица) и вероятно гръцки чифлик.
Основно училище Отец Паисий, поща, църква, детска градина, Здравна служба, параклис в местността Дъбето, читалище Кирил и Методий. Футболен отбор Марица Мененкьово. Пенсионерски клуб.
Местните всяка година се събират по стар обичай на празника Трифон Зарезан на 14 февруари, като на този ден се извършва така на реченото зарязване на лозите, след което се провежда конкурс за най-доброто произведено вино през годината.
По-късно празника продължава с много песни и танци, надпиване с вино и ракия. Задължително във всяка къща се яде бабек.
Намира се в близост до гара Белово, от където има връзка с железопътен транспорт, също така има и автобуси.
КМЕТСТВО ДЪБРАВИТЕ
 |
с. Дъбравите, общ. Белово 035813912 |
Дъбравите е село в Южна България. То се намира в община Белово, Област Пазарджик.
Село Дъбравите се намира в планински район.
Селото е разположено на два км. източно от Белово в северните склонове на Средна Гора.
Добри условия за животновъдство, овощарство и лозарство. В селото се отглежда местна лоза на базата на донесена от Алжир лоза – теряз. Гроздето (предимно памид) от село Габровица частично се изкупува от винарската кооперация в село Ветрен.
Местният сорт теряз е на изчезване – ползва се само в домакинствата за производство на вино и изваряване на ракия. Виното теряз би могло да конкурира с успех червените сухи вина от внесени сортове грозде като Каберне и Мерло .
В околностите на селото има множество непроучени останки на древни тракийски селища, както на средновековни български крепости и военни постове по древния римски и по-късно средновековен път Виа Милитарис – Райчова могила, Калето, Връа.
Има оформена вилна зона. На около 2 часа пеша от селото имахижен комплекс Чапаеви коти, състоящ се от три бунгала. В момента е зле поддържан поради заличаването му през 2003 година. от списъка на историческите места. От Чапаеви коти за около 30 минути пеша може да се стигне до хижа Траянови врата.
Пощенски код -4 472; Телефонен код- 03581; Селото е с асфалтирани улици приблизително 90-95%. Канализация – 80-90%. Възможност за станционарни телефони-100%.
През XVII и началото на XVIII век зачестило преминаването на турски войски през село Момина клисура /Област Пазарджик/, разположено по поречието на река Марица, едновременно с това започнали и нападения на кърджалийски банди.
Това подтикнало част от населението на селото да търси спасение в кошарите североизточно от Момина клисура, в склоновете на Средна гора, в местностите Бръчината, Локовите и Луковец, където пазели храната за овцете. Така възникнало село Дъбравите в края на XVII и началото на XVIII век.
Родовата анкета, която прави Иван Батаклиев през 1932 година на населението на село Момина клисура, изтъква следните родове — Гушльовци, Цоклинови, Паничарови, Бучеви. Същите родове съществуват и в село Дъбравите.
Историята на един от родовете, разказана през 1970 година от 86 годишният Мино Добрев звучи така: Аз помня дядо си Мино Паничаров, който пръв от Паничарови се заселва в Дъбравите. Той се преселва заедно с жена си Стания и двете им деца Гроздан и Иван, а по-късно се ражда моят баща Добри и още шест дъщери. Първото име на селото е Кошарите. До осемдесетте години на XIX век възрастните хора от тракийските села, където нашите прадеди продавали сирене и вълна назовават селото ни с името Кошарите.
Това име селото носи до 1890 година. В общинския регисър е записано Иван Христов роден в 1900 година в с. Дъбравите Това име е дадено от жителите на с. Момина Клисура, които всеки ден ходели при овцете си на Кошарите. На въпроса Къде отиваш? те отговаряли Тръгнал съм до бравите /брав-животно, една глава добитък; в мн. ч бравите/. Така възниква новото име на селото.
От 1927 година в общинския регистър селото се споменава като Добравите и Дъбравите. В следващите 1928/29 година вече се използва само формата Дъбравите. Запазени са спомени за две кърджалийски нападения. Първият път нападението станало по обяд. Кърджалийкият главатар се казвал Тосун, той бил нисък, врата му бил къс и дебел, едноок. Българите го наричали едноокия чергар.
Бандата му успяла да отмъкне доста злато от селото – нанизите на невестите и огърлиците на момите. Второто нападение Тосун извършил през нощта. Дъбравченци, организирани от овчаря Петър отблъснали кърджалиите, но те успели да запалят Гушльовата махала и да отвлекат момъка Гено Гушлев, който по-късно освободили срещу откуп.
От времето на робството останал и спомена за Щрабан войвода. Училище в селото било създадено около 1893 година /по спомени на Методи Христов — пръв учител в селото. Читалището е основано на 12 декември 1938 година.
При избухването на Балканската война в 1912 година 1 човек от селото е доброволец в Македоно-одринското опълчение.
Основният поминък на населението в миналото е животновъдство, а още през Възраждането голяма част от населението постъпва на работа в железницата, като хамали на гара Белово.
КМЕТСТВО ГОЛЯМО БЕЛОВО
 |
с. Голямо Белово, общ. Белово 035812971 |
Голямо Белово е село в Южна България. То се намира в община Белово, Област Пазарджик.
Село Голямо Белово е разположено между три планини: Рила, Родопите и Средна гора. Релефът е смесен: равнинен и планински. През селото протича малката река Яденица. Няма находища на полезни изкопаеми. Климатът е преходно континентален. Почвите са канелени горски, кафяви горски и алувиални покрай реката.
Растителността е представена главно от широколистни и иглолистни дървета и храсти: бук, дъб, бор, шипка, ела, къпина и други. Животинският свят е разнообразен. Срещат се много насекоми, птици и бозайници. По високите части живеят защитените мечки и вълци.
Село Голямо Белово е било създадено през славянобългарската епоха със славянското име Белово, в смисъл на хубаво, благодатно място. Kогато бил построен манастирът, селото получава в превод гръцкото си име Левке.
Това име е било употребявано само по време на византийското робство, докато през турската епоха и до днес остава само българското звучно Белово. През късната античност и средновековието най-крупното селище в района е именно град Левке, разположен на площ от 80 дек. на връх Свети Спас. През 813 година по времето на хан Крум, беловският край е включен в състава на българската държава.
От селото произхожда известната Беловска хроника свидетелстваща за насилията при потурчването на християните в Родопите.
До 1966 година името на селото е Голямо Бельово. Жителите му са участвали дейно в борбите за Освобождение. В читалището (днес Тодор Каблешков) Васил Левски основал комитет. Единствената жена в Хвърковатата чета на Георги Бенковски е голямобельовката Мария Сутич. Голямо Бельово е освободено от османско робство на 14 януари 1878 година.
При избухването на Балканската война в 1912 година шест жители на Голямо Бельово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
Една от забележителностите на селото е Алабашката поляна. На нея е запазен паметник. Тя е посещавана от Иван Вазов и Алеко Константинов. Друго интересно място са руините от старинния град Левке в края на селото. В Голямо Белово има къща, в която Стоян Михайловски е прекарал кратка част от своя живот.
Църква Св. Георги
Църква св. Георги в село Голямо Белово Най-старата църква в Пазарджишка област – Свети Георги на 200 години Построена през периода 1806 — 1813 година. Изографисана е през 1844 година от самоковеца Петраки Костович. Изключително произведение на възрожденската дърворезба е иконостасът — изработен от майстори от Банско — Разложката дърворезбарска школа. Част от иконите от царския ред на иконостаса е нарисувал Христо Димитров /баща на Захари Зограф/.
Беловската Базилика Една от най-добре запазените ранно-християнски църкви в България. Църквата датира от VI век и е била част от разрушения късноантичен и средновековен град-крепост Левке. Базиликата е била трикорабна, във Византийски архитектурен стил.
В седемнадесети век, по време на голямото принудително помохамеданчване на християнското население от Велинградските села, църквата е разрушена от турците.
В наши дни, в непосредствена близост до останките от старата базилика е построена църква св. Богородица, която се посещава редовно от християните от съседните села. Всяка година на 15 август (лятната богородица) се прави събор и се раздава курбан за здраве.
КМЕТСТВО ГАБРОВИЦА
 |
с. Габровица, общ. Белово 035833021 |
Габровица е село в Южна България. То се намира в община Белово, Област Пазарджик.
Село Габровица е разположено в североизточното подножие на Рила, на седем км северозападно от общинския център Белово и на осем км югоизточно от Костенец.
Селището се състои от 2 части, разстоянието между които е около един километър.
Те имат общ произход и представляват едно цяло не само в административно отношение, но във всяко друго поселищно отношение. Подобно на Момина клисура те се намират в Моминоклисурския пролом, но в началото му — на два км от Костенското поле.
Габровските ханове са разположени в самия пролом, главно върху 6—7-метровата тераса на Марица, където се влива река Габровщица, при надморска височина 470 m, а селото Габровица — на един км югозападно над Хановете, в старата част на пролома, в долината на река Габровщица, където в нея се влива Белов дол. Надморската височина на Габровица е около петстотин м.
Габровските ханове в пролома са на Босненския път, а днес минава шосето София-Пловдив и международната железопътна линия Белград — София — Истанбул. Спирката на железния път в Хановете се нарича Бойка.
Чрез тези пътища селото и Хановете се свързват с Пазарджик, до който разстоянието е около четиридесет км. Хановете и селото са най-западните селища в Област Пазарджик. В близост до Габровица са разположени селищата Сестримо, Костенец, село Костенец и Голак.
Землището на Габровица се простира от двете страни на река Марица и пролома Момина клисура, който образува. Релефът е планински. Проломът започва да се стеснява при Хановете, като достига до 90—100 м.
Изграден е от кристалинни шисти със сменливи партии от кристалинен варовик. На север от пролома в Ихтиманска Средна гора изпъкват височини 600—700 м разкъсани от река Дълбочина и нейните съставни части, които събират водите си от Голашките височини.
Тези средногорски височини са изградени от кристалинни шисти. На югоизток към Сестримо преминават в кристалинен варовик. На югозапад от пролома на Марица към Родопите, именно до стръмния им разседен и навлачен склон, следва хълмистата стара част на пролома с плоски височини, като Чифлика (606 m) и Трифонов връх (600 m).
Най-старите данни за наличие на човешко присъсътвие в региона датират от неолита (VI — III хил. пр. н.е.). Това са били територии на автохтонното тракийско племе беси. Динамичните събития през късната античност и ранното средновековие, оказват своето влияние върху ареала, като тук се наслагват тракийски, славянски и римски културни влияния. През 813 година след победата на хан Крум при крепоста Версиникия, областа попада в пределите на българската държава.
През цялото средновековие районът е един от центровете за отстояване на българската народност и държавна независимост. През Възраждането се развива занаятчийството.
Габровските ханове възникват като средновековно селище, по на запад от днешните Ханове. Над това средновековно селище се намират основите на черквата. Всяка година на спасовден се прави курбан на това място.
Срещу Хановете наляво от Марица изолираната височина се нарича Градището — с основа вероятно от средновековна крепост за охрана на пътя. През втората половина на осемнадесети в., когато много турски войски минават по пътя, и после през кърджалийската епоха населението на Хановете е много притеснявано, затова част от него бяга навътре в планината и постепенно създава днешното село Габровица.
Първата църква в Габровица е построена в 1858 година. След 1860 година в селото се създава училище в частна стая. В него първият учител е поп Стоян от Самоков. Първата училищна сграда е построена в 1881 година, а през 1931 година се построява нова, модерна училищна сграда.
Днес в нея се помещава ОУ Св. Св. Кирил и Методий. Читалище Христо Ботев е основано в 1929 година. Храмът Св.Св.Кирил и Методии в Габровица е построен през 1900 година.
В една от легендите за основаването на селото се твърди, че по време на османско владичество, селото се е намирало в по-равнинната част — там, където сега е пътя от Пазарджик за Костенец. Било е разделено на две махали, които са носили названията: Горно селище и Долно селище.Случило се така, че в един от поредните обири на пощата, която прекарвала и част от имането на Сарам бей (тогавашния управител на носещото неговото име селище: Сарам бей — днес град Септември), участвали и двама души от Горно селище и Долно селище. Двамата заговорници били хванати и убити. Понесла се мълва.
Когато турците вървели и разпитвали, никой не признал, че познава тези хора. Но майката на единия не издържала и заридала.След всичко това, нямало да има пощада за никого от местните. И за да се спасят жителите на Долно селище и Горно селище се укрили сред габерите. Оттогава името на селото е Габровица.