ОБЩИНА ЗЛАТИЦА

Златица, пл. Македония 1 072860201, 072860202 ob_zlatica@mail.bg  http://www.zlatitsa.bg

Златица е град в Западна България. Той се намира в Софийска област и е в близост до град Пирдоп. Градът е административен център на Община Златица
Златица се намира в планински район.

Златица се намира между планинските вериги на Стара планина и Средна гора, както и свързващите хребети на двете планини Гълъбец и Козница, в най-високото от Задбалканските полета – Златишко-Пирдопско поле или Златишко-Пирдопска котловина. Климатът е умерено континентален, с отделни влияния на студени северни (нахлуващи през Дунавската равнина и Златишкия проход) и топли субтропични (нахлуващи по поречието на р. Тополница) въздушни маси.

Според историческите извори Златица паднала под властта на турците тридесет години след Търново. Причини за това са както стратегическото разположение и немалкото укрепени калета по Средна гора и Стара планина, така също и героичната съпротива на хората. Турците наричали града Изладъ (Излати). Златица била определена за център на Златишката кааза, зачислен към Софийския санджак, Видивски пашалък. Край Златица се състояла и битката между войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело с турците. Подкрепения от папството т.нар. „Дълъг поход” обединил над тридесетхилядна армия, в която се включили поляци, унгарци, чехи, сърби и власи. Военен ръководител е бил трансилванския воевода Ян Хунядии. Битката край Златица се състояла в края на 1443 година. Въпреки помощта на местното население, поради ниските температури и недостига на храна, крал Владислав III се принудил да прекрати похода, който имал за цел да отблъсне османските нашественици от Балканите и Европа.

Златичани се включили активно в националноосвободителното движение. Не случайно Паисий Хилендарски, Проигумен Лаврентий и други духовни лица посещавали Златица. По време на робството в района действали много хайдушки чети, които са се борили срещу турските поробители. В народните песни все още се пее за Стоян Братоев, Детелин воевода, Мануш воевода и Рада воевода. През лятото на 1872 година Апостола на свободата Васил Левски е намерил подслон в града и се укривал в и досега съществуващия метох. В основания революционен комитет влизат златичаните: Никола Савов, Георги Ангелов, Нею Димитров, Бальо Груйов, Вълко Василов Вълков, Вълко Цанков Вълков, Вълко Ганчев Вълков, поп Иван Груйов и др. Според исторически източници тук се е състояла битката между турските войски и обединените чети на Филип Тотю и П. Хитов, в чиито редици бил и Дякона – Васил Левски.

През Възраждането Златица претърпява икономически разцвет. Основният поминък на населението бил скотовъдството и свързаните с това занаяти. Градът бил един от снабдителите на турската империя с овче месо, също така голям производител и износител на вълна. Този подем се отразил не само на икономиката, но и на обществения, и на културния живот. През 1777 година била построена Часовниковата кула – един от символите на града, чийто звън се чува в далечина 7-8 км. В началото на 19 век започнало да функционира килийно училище.
През този период с бързи темпове започнали да се развиват занаяти като: абаджийство, гайтанджийство, кожухарство. Златишките текстилни произведения били познати и продавани в цялата империя.

След Освобождението с възприетото ново административно деление Златишката кааза става Златишко окръжие, а след това Златишка околия. През есента на 1888 година, след буен митинг срещу режима на Стефан Стамболов, окръжното управление е преместено в Пирдоп заедно с всички околийски служби.

Просветното дело в Златица бележи значителни успехи за намаляване на неграмотността. Сред просветителите се открояват имената на Георги Чолаков, Сава Докторов, Сава Савов, Алипи Влайков (брат на писателя Тодор Влайков). Трайна следа в паметта на златичани остава и Серафим Боянов, който предоставя своята къща за училищно помещение, а той заедно с многолюдното си семейство се премества да живее в квартира. Къщата е построена през деветнадесети век и се отличава с красива възрожденска архитектура. По-късно в нея учи и Димитър Стоянов от Байлово, който се подписва на една от вратите с псевдонима Пелин. Елин Пелин години по-късно се превръща в един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ, създател на множество ярки, незабравими образи.
След 1944 година района се развива основно като промишлен център.

Роденият в Златица Вълко Червенков е министър-председател на България в 66-то (1950-1954) и 67-то (1954- 1956) правителство и лидер на БКП от 1949 до 1954 година.
В Златица е съхранено богато културно-историческо наследство. В общината има множество архитектурни и мемориални паметници-Часовниковата кула; църковен комплекс Спасово кладенче, Старият конак; Метохът, който е служил за скривалище на В. Левски; Бояновата къща; Храм-паметникът Св. вмчк Георги Победоносец – построен през 1859 година. На територията на общината са запазени два каменни моста на р. Тополница – Стар и Нов кемер. Старият кемер се намира на около девет километра от Златица. Новият кемер /ески кюпру/, който е на два свода, е на около седем км. южно от Златица. Висок е 10-12 метра. Според народното предание, е правен по заръка на богата златишка кадъна, за това, някои го наричат Кадънин мост или Булин мост.

Има културни и исторически паметници в с. Петрич – един от центровете на Априлското въстание. Това са: Камбаната; Руски паметник – костница; паметник на загиналите офицери от Руската армия в местността Мурта; паметник в двора на църквата от 1877 година; седем паметни плочи на Априлци. По време на Априлското въстание от 1876 година първата и единствена победна битка на Хвърковатата чета на Бенковски е спечелена в с. Петрич. Към читалището в селото е уредена и картинна галерия. В една от залите е направена музейна сбирка за Априлското въстание.
Средища на културното развитие и духовното обогатяване на населението в общината са НЧ Христо Смирненски, град Златица и читалищата в селата.

Читалище Христо Смирненски има 122 годишна традиция и развива активна културно-просветна дейност. В читалището в с. Петрич е организирана и постоянна изложба – живопис. Уредената библиотека разполага с 10 000 тома литература.

Сред читалищните библиотеки се откроява тази в гр. Златица, която разполага с около 60 хил. тома литература. По програма Българските библиотеки – място за достъп до информация и комуникация за всеки е доставено оборудване, включващо 13 настолни компютъра, включително камери, слушалки и микрофони; 1 лаптоп; цветен лазерен принтер; мултифункционално устройство (скенер, копирна машина, принтер); мултимедиен прожектор. Инициативата се стреми да превърне обществените библиотеки в жизнени източници на помощ, с която може да се подобри животът на населението.

В рамките на същата програма е осигурено оборудване и за библиотеките в с. Църквище и с. Петрич.
Дейността на читалищата е насочена към местния и национален фолклор, театрално-художествената и музикално-танцова самодейност.
Празникът на града е последната неделя от месец май.

Общинският център град Златица се намира в средата на Златишкото поле, почти
в полите на Стара планина, недалеч от Златишки проход и на 79 км. източно от
София. Най-старото споменаване на селището с днешното му име се среща при
описанието на похода на полско-унгарския крал Владислав ІІІ срещу турците през
1443 г. от византийския историк Дука. Затова може да се предполага, че селището
е съществувало и преди падането на българската държава под османско иго. До
Освобождението Златица е бил почти турски град, център на Златишката кааза.
След Освобождението от града се изселва турското население и на негово място
идват заселници от близки и далечни краища. С възприетото през 1880 год. ново
административно деление Софийската губерния става Софийско окръжие, а
Златишкото окръжие-Златишка околия. През 1888 год. след буен митинг в Златица
срещу Стамболовия режим, околийското управление е преместено в Пирдоп.

Село
Карлиево е
разположено в южния край на Златишкото поле, югозападно от Златица. Селото е
съществувало още през римската епоха, за което се съди от развалините на голяма
римска сграда северно на 200 м. от селото, където през 1927 г. е построена
църквата “Св. Екатерина”. През турското робство българското население е било
малобройно. След освобождението тук се заселват преселници от Панагюрско,
Челопеч, Петрич, Каменица и др.

Село
Църквище се намира в
полите на Стара планина, в самото начало на Златишки проход, на около 3 км.
северозападно от Златица. То е най-северното селище в Златишкото поле. Църквата
“Св. Екатерина” се издига върху основите на голяма стара църква от V в. с форма
на латински кръст. Около нея е имало гробище на голямо селище, съществувало
някъде наблизо. Вероятно селището е възникнало като стражево. След османското
нахлуване българското население било прогонено и заменено с турци, които пазели
прохода. Едва през 1881 г. в него се заселили преселници от Челопеч и някои
други околни села.

Село
Петрич е разположено
в тясна долина от двете страни на река Тополница, която по-надолу поема южна
посока и дели Ихтиманска от Същинска Средна гора. Намира се югозападно от
общинския център Златица и е най-южното село в региона. По всяка вероятност то
е възникнало като стражево селище още през византийско време. През средните
векове през него е минавал важен път, който е свързвал Тракийската равнина със
Златишкото поле чрез долината на река Тополница, а чрез Златишки проход и със
Северна България. Махалите по околните ридове са възникнали в различни времена.
По големите от тях като махала
Бодят са заселени от населението на селото, което се е пръснало при
турското нахлуване.

Културно-историческото
наследство е “инфраструктурата на приемствеността”. Ресурсите на държавата и
общините са несъизмеримо по-малки от потребностите на многократно декларираното
желание за “опазване и съхранение”. Желанието за допир на съвременниците до
тези ценности и съхраняването им за идни поколения, би могло да се осъществи
само чрез тяхното атрактивно експониране. За съжаление, работите по проучване,
консервация и експониране все още не са доведени до формиране на завършени
туристически продукти, професионална реклама и продажби. Това е пътят за
набиране на средства, съхранение и обогатяване на тези непреходни ценности.