Димитровград, бул. Г. С. Раковски 15 039168203 office@dimitrovgrad.rs http://www.dimitrovgrad.bg

Община Димитровград е разположена в централната част на Южен централен регион. Административно принадлежи към Област Хасково. На север граничи с общините Чирпан и Опан (Област Стара Загора), на изток – с Община Симеоновград, от юг- с общините Хасково и Минерални бани, от запад- с Община Първомай (Пловдивска област).

На територията на Община Димитровград се пресичат Европейските коридори 10 и 9. Основната връзка със страната е чрез тези първокласни пътни артерии – ЖП и авто – Пловдив и София – на запад, Свиленград – на изток, Стара Загора и Кърджали – съответно на север и юг.

Равнинният релеф, разнообразен от обраслите с гори хълмовете и река Марица, в централната част на общината, предопределя функционалното й площоразпределение: основната част е заета от земеделски земи, а централната – по линията Хасково – Димитровград – Радиево, както и периферните североизточни части – от хълмове.

Селищната мрежа в общината се състои от два града – Димитровград и Меричлери и 25 села, пръснати равномерно по територията й. Освен функционален, ядрото – Димитровград се явява и пространствен център на територията, която няма сериозни релефни бариери, освен река Марица и възвишенията между Хасково и Димитровград.

Населението на общината (към 15.09.2010г.) е 64 362 души по постоянен адрес, от които 49 218 представляват населението на град Димитровград.

Димитровград е създаден върху основата на три селища – Раковски, Марийно и Черноконево, които имат своя интересна история. Археологическите данни сочат, че териториите им са били обитавани от хилядолетия.

Най-древните предмети плод на човешката дейност в Димитровград са открити в пещерата „Дядо Паньовата дупка” в местността Габера. Специалистите датират обработените кремъчни острия от времето на палеолита (40 хил. г. пр. Хр.).

Благоприятните климатични условия и плодородната почва около реките Марица и Меричлерска са привличали хората и през античността. За това свидетелстват намерените множество керамични материали и находки от землището на Димитровград.

Най-вероятно през късната античност е била построена и крепостта в м. Калето или Дурхана, която се отъждествява с Блесна или Блисимос. В пределите на Българското ханство тя била включена след победоносните походи на хан Крум (802-814) срещу Византийската империя. Истински разцвет Блесна изживяла по време на византийското владичество ХІ-ХІІ в., когато се превърнала в голям духовен и военен център.
Средновековните летописци свързват името на града с ІІІ кръстоносен поход начело с германския император Фридрих І Барбароса през 1189 г. и победните походи на цар Калоян през 1202 г. в Тракия. За последен път името на Блесна се споменава в изворите, заради братът на пленения от българите император Балдуин Фландърски – Анри. Той нахлува през 1206 г. в Тракия и превзема крепостта, която преди това била изоставена от жителите и защитниците си. Каква е била точната съдба на укрепителното съоръжение след това – не е известно. Археологическите материали свидетелстват, че животът около него е продължил и след това.

След завладяването на Тракия от османските турци, районът около Димитровград попада в т.нар. Румелийски вилает.

Най-голямото от трите села, с. Раковски, е известно в османските регистри и пътеписи от ХVІ-ХІХ в., с името Каяджик (на турски „кая” е скала, камък). През 1906 г. селището е преименувано на Каменец, а през 1925 г. на Раковски.
В писмените извори от ХVІІ-ХІХ в. с.Марийно е известно с името Кокарджа (в буквален превод от турски „пор”). През 1897 г. селището е преименувано на Марийно в чест на княгиня Мария Луиза, съпруга на княз Фердинанд, която се включва в акцията за подпомагане на пострадалото от наводнение население като дарява 1000 златни лева.

Легендата разказва, че на мястото на с.Черноконево, е съществувало старо селище, наречено Черничево. Чума прогонва неговите жители и по време на турското завоевание тук идват преселници турци. През ХVІІ в. турците са прогонени, жителите на някогашното Черничево се завръщат и именуват селото си Караатли, т.к. техният предводител яздел черен кон – на турски „кара ат”. През 1906 г. селото е преименувано на Черноконево. Селото е известно още като „Малкия Батак”, заради кървавите събития от по време на Руско-турската освободителна война, когато е напълно разрушено от турците, а населението е подложено на безогледна сеч.

Основен поминък на населението е земеделието. В края на ХІХ-началото на ХХ век особено развитие получава зеленчукопроизводството. Част от местното население се занимава със салджийство (превоз на стоки по р.Марица), а друга с вараджийство (производство на вар). През 1873 г. е прокарана Баронхиршовата железница, която минава през село Каяджик. Гарата дава тласък на развитието на селото и го превръща в център на търговията.

През 1895 г. се поставя началото на въгледобива в региона. В годините между двете световни война в Маришкия каменовъглен басейн са построени две топлоелектрически централи – ТЕЦ „Вулкан” и ТЕЦ „Марица 1”, които поставят началото на електропроизводството и електрификацията в Южна България. В село Раковски е открита Консервна фабрика и започва строителство на голям циментов завод между селата Марийно и Черноконево. Така започва оформянето на крупен индустриален район, което предвещава изграждането на градско селище с голямо значение за страната. Неслучайно през 1946 г. е взето правителствено решение първият български завод за изкуствени торове да бъде построен именно в землището на с. Раковски.
В свое заседание от 3 април 1947 г. на Общинската управа на с. Раковски се решава селото, заедно със с. Марийно и поселището при заводи и мини “Вулкан”, да се обяви за град под името Димитровград.

През пролетта на 1947 г. е решено строителството да стане с участието на бригадири. На 10 май 1947 г. пристигат първите строители на бъдeщия град – 40 бригадири от Новозагорско. На 22 юни 1947 г., на внушителен митинг за обявяване на строителния обект на Национална младежка строителна бригада “Млада гвардия”-Димитровград, е огласено и името на новия град. Много бързо то става популярно в цялата страна.
На 2 септември 1947 г. Министерският съвет издава Постановление № 3, което гласи: “Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“. Началото е поставено – следват години на съзидание.

От лятото на 1947 г. на поляните край р. Марица започва невиждано дотогава строителство. Едновременно се подготвят площадките на АТЗ и ТЕЦ “Марица-3”, усилено се строи Циментовия завод “Вулкан”, прокарват се първите улици, водопроводи и канализация, израстват първите жилищни блокове за строителите и жителите на новия град.

През следващите години Димитровград израства като крупен промишлен център. Първото пуснато в действие предприятие е Циментовият завод “Вулкан”. На 16.10.1947 г., с влизането в експлоатация на първа пещ, се поставя началото на производството на цимент в района. През лятото на 1948 г. е направена първата копка на първия български завод за производство на изкуствени торове. Официалното му откриване е на 5.11.1951 г. Същия ден е открита и новата електроцентрала – ТЕЦ “Марица-3”. Градът става и център на въгледобива. Учреденото през 1948г. ДМП “Марбас”, обединява всички съществуващи мини в района, а разкритите впоследствие нови рудници дават работа на голяма част от жителите на града. През следващите две десетилетия индустриалният облик на града се допълва от изградените предприятия на леката промишленост – Хлебозавод, Промкомбинат, фабрика за чанти “Пролет”, фабрика за трикотаж “Гергана” и др.

Това, което прави впечатление в Димитровград, е не само значителното струпване тук на предприятия на тежката промишленост, но и неговата специфичната архитектура и особеното внимание, което е отделено на озеленяването. Изграждането на цялостна зелена зона, включваща три парка, зелени пояси край р. Марица, множество междублокови и квартални градинки, значително улично и булевардно озеленяване, правят града едно от най-озеленените селища в България.

Димитровград има и богат културен живот. В началото на 50-те години на ХХ век в Димитровград са създадени музеят, духовият оркестър, театърът, градската библиотека. През 1957г. започва своята работа първият кинолюбителски клуб в България, а на 24 май 1962 г. отваря врати първият за страната любителски планетариум и астрономическа обсерватория.

От 1970 г. водят началото си Националните “Димитровградски дни на поезията”. Те се провеждат в началото на месец май на всеки две години и са свързани с паметта на поета-символ на града – Пеньо Пенев.

Димитровград поддържа активни културни контакти с градове от цял свят. През 1957 г. кметът на града Петър Йорданов участва в Учредителния конгрес на Световната федерация на побратимените градове /СФПГ/ и става един от нейните основатели. Днес градове-побратимени на Димитровград са: Нова Хута – Полша, Гросето – Италия, Айзенхютенщадт – Германия, Димитровград – Русия, Блида – Алжир, Дархан – Монголия, Дзяо-Дзиян – Китай, Община Каламаря-Солун – Гърция, Казинцбарцика – Унгария.

Вижте по-голяма карта