Благоевград, пл. Георги Измирлиев 1 073884416, 073884417, 073884418 kmet@blgmun.com  http://www.blgmun.com

Община Благоевград е най – голямата по население и третата по територия в рамките на област Благоевград (с площ от 621 кв. км.; 325 870 жители). Разположена е в Югозападна България, в най – западната част на Рило – Родопския масив и е съставена от 26 населени места.

Общинският център Благоевград (192 374 ж.) се намира в долината на река Струма, на 360 м. надморска височина, в непосредствена близост до югозападните склонове на Рила, на главен път Е – 79, на 100 км южно от София. Градът се намира на 20 км. от границата с Република Македония, на 100 км. от границата с Република Гърция и на 250 км. от Солун.

През града преминава река Благоевградска Бистрица. Населението в нея към юли 2011 година е 77441 души. Административният център на общината е Благоевград.

Релефът на общината е планински и котловинен, със средна надморска височина 959,8 м. Осемдесет процента от територията ѝ попада в преходно – континенталната климатична област със силно влияние на топъл средиземно морски въздух, нахлуващ по долината на р. Струма, което предопределя високи средни температури през зимата (+3,4°C).

Останалите 20%, разположени на по – голяма надморска височина, имат типично планински климат. Значителна част от територията е заета от гори, голяма част от които се нуждаят от реконструкция.

Речната мрежа е гъста и се формира главно от малките притоци на р. Струма. Подземните води са общи за Благоевградската котловина и обхващат части от съседните общини – Дупница, Бобошево и Кочериново. При Благоевград подземният отток се подхранва от р. Благоевградска Бистрица.

Икономиката на общината е разнообразна и добре балансирана, с липса на ярко доминиращи индустриални отрасли. Най – голям принос в произведения обем продукция и брой работни места е сектор промишленост, следван от секторите търговия и транспорт. Водещи са машиностроенето и електрониката.

Текстилната, трикотажната и конфекционна промишленост традиционно са едни от основните и най-значими сектори за индустриалното развитие на общината. Характерно за конфекционния бранш е, че основен пазар на продукцията на отрасъла ( основно ишлеме ), са предимно клиенти от Германия и Италия.

Силно развита е и хранително – вкусовата промишленост. Най – важното предприятие, работещо в тази отрасъл на промишлеността е Благоевград – БТ АД, който е най -големият тютюнев комбинат на Балканския полуостров. Другата голяма компания в тази отрасъл е Пиринско пиво АД.

Хранително – вкусовата промишленост на Благоевград включва дейности, свързани с производство и преработка на месо, преработка и консервиране на плодове и зеленчуци, производство на растителни и животински мазнини, производство на мляко и млечни продукти, мелнични продукти, готови храни за животни, хляб, хлебни и сладкарски изделия, готови храни, тестени изделия, безалкохолни напитки и алкохол.

На територията на общината съществуват благоприятни условия за развитие на туризма. Базовата инфраструктура обаче все още е недостатъчна.

Най-голям дял в растениевъдството заемат техническите култури, представлявани от тютюна, следвани от житни култури, зеленчукопроизводство и трайни насаждения. В общината има изградени оранжерии, в които се отглеждат пресни зеленчуци и ягоди за прясна консумация. В общината е развито и животновъдството – главно говедовъдство и овцевъдство.

В общината има 30 топли минерални извори с температура до 55°С, чиято вода се използва за лечение на хронични заболявания на периферната нервна система, гинекологични проблеми, ревматизъм.

Местоположение                                      

На 100 км южно от София по пътя за Солун и Атина се намира най-големият град в Югозападна България и областен център – Благоевград. Разположен е от двете страни на р. Бистрица, почти при вливането й в р. Струма, където реката и извисяващите се от двете й страни Рила и Влахина планина оформят Благоевградската котловина.

Това е почти географския център на Балканите – район, в който от  най-дълбока древност има присъствие на цивилизован живот. От VІ-V хилядолетие пр. н.е. са известни няколко праисторически селища в околностите на града: в м. Кайменска чука край Благоевград /кв. Струмско/; м. Каси баня, с. Българчево; местностите Площеко и Гърлешки ниви край с. Дренково, с. Клисура.

Древност

През античността са регистрирани селища, крепости и некрополи в града и околните села Бистрица, Падеж, Лешко, Покровник, Дренково, Селище, Церово. В м. Градище край с. Дренково след археологически проучвания, бе открита късноантична сграда от ІV – VІ в. с уникален за нашите земи архитектурен план. Обектът е реставриран, консервиран и социализиран като място за културен туризъм.

През ІІІ в. от н. е. в сегашните рамки на града съществува тракийското селище Скаптопара. То става известно след намирането на т.н. Скаптопаренски надпис през 1868 г. Това е просба/молба на жителите на това селище  през 238 г. от н.е. до император Гордиан ІІІ. От него научаваме, че селището се намира в едно много привлекателно място – сред гори, полета и топли, лековити минерални извори: ”топли води, най-пригодни не само за разкош, но и за здраве и гледане на телата…”. Недалеч от него ежегодно се провежда “прочут панаир”, който продължава повече от 15 дни. На него се стичат търговци, войници, наместници и прокуратури. Този панаир дава названието на селото: от “скепта”  /тр./ – горно, местно и “пара”  – място за среща, сборище, пазарище. От тук и етимологията на тракийското наименование “скаптопара” – горно пазарище. Мястото на панаира, според археологическите проучвания, извършени до сега, се локализира в южния склон на м. Баларбаши.

Селището съществува до VІ-VІІ в., когато поречието на р. Струма е завладяно от славянското племе стримонци и траките се  претопяват сред тях. В този период се издига новият военноадминистративен, стопански и културен център  –  Стоб, просъществувал като значителен град през цялото средновековие.

При управлението на хан Крум   котловината  придобива особено военно-стратегическо значение и попада в плановете на българските царе за териториално разширение на запад. В района около днешния град започва строителство на крепости, които имат военно-охранителни функции – при селищата Долно Церово, Крупник, Стоб и др.

До ХV-ХVІ в. на мястото на старото тържище съществува малко поселение с военно-стратегическо значение. С него са свързани легендите за възникване на селището. Най-популярната от тях разказва, че селянин от с. Марулево загубил болния си кон, но не след дълго го намерил  оздравял  край минералните извори в равнината. Там положил основите на селището.

Според друго предание, по време на една разходка Кара Ходжа – турчин от Разлог, харесал мястото в петък /”джумая” – на турски/ и затова новооснованият град бил наречен Джумая.

Съвсем явно е, че предпочитанията са към първата легенда, защото и до днес в символа на града конят участва като основен елемент.

Доколко е осъществена приемственост между тракийското и средновековното  наименование и как е осъществена тя, все още не е доказано. Факт е, че градът продължава да се развива като панаирен център до Руско-турската война. Турците упражняват търговия с жива стока в района на Струмски чифлик, в близост до града. Всяка година на 15 август – Голяма Богородица там ставал голям панаир, който бил  важен икономически и стопански фактор в околията. Въстанията попречили на неговото постоянно провеждане и след 1912 г.  панаирната търговия замира.

Днес историческите документи сочат, че  в началото на ХVІ в. османската държава полага основите на нов град в долното поречие на р. Бистрица, носещ името на седмичния пазарен ден на мюсюлманите.

Средновековие

За пръв път градчето Джума Базари се споменава в съдийски акт от 1502 г. – факт, който говори, че селището има статут на град. Седемдесет години по-късно то се споменава в регистрите на Кюстендилския санджак /1570-1572 г./, което показва, че в тези години то е в начален стадий на изграждане и развитие.

При изкопни работи на изток от читалището се откриват османски надгробни паметници, които са доказателство, че първоначалното местонахождение на града е около топлите минерални извори в източната част на града.  През 1595 г. градът се споменава с название Джума. В него има войвода, суббашия, еничари и спахии. В друг турски документ се говори за селото Покровник до Джума Базари. Близо половин век по-късно турският пътешественик Евлия Челеби го нарича Орта Джумая, Дупнишка нахия. Твърде възможно е представката “орта” /полк, дружина/, да е прибавена от самия пътешественик, за да подчертае важното значение на градчето. Това предположение се потвърждава и от един берат, с който се определят заплатите на длъжностните лица през 1687-88 г. в града Джума, подчинен на Дупница.

Едва в края на ХVІІІ в. настъпват промени в административния статут на селището. В турски документ от 1798 г. се споменава за Джумайска каза; в друг – от 1845 г. се посочва нахията Джумая и едва през 1873 г. градът се споменава като център на каза в Софийски санджак. До 1905 г. казалийският център продължава да се изписва  като Джума. В Салнаме на Солунския вилает от тази година градът вече е с името Горна Джумая -“горен пазар” /тур./.

Определяща роля за издигането на Джума през ХІХ в. като стопански център и за включването на населението в обществено-политическите процеси има значителната промяна на неговия етнически състав. Демографските промени започват през втората половина на ХVІІІ в. Особено динамично те се развиват в началото на ХІХ в. От околните села се преселват занаятчии и търговци, които се настаняват в днешния квартал Варош и променят етническия и социалния състав на града. Но независимо от това до 1912 г. градът си остава преобладаващо турски.

Освобождение

На 12.ІІ.1878 г. градът е освободен от руските войски, предвождани от майор  Орлински и населението посреща с радост освободителите. Но свободата не трае дълго. Скоро границата е установена на няколко километра северно от града и той остава отново в рамките на турската империя. Колкото и нерадостен да е този факт, според В. Кънчов, градът добива важност именно “от войната насетне, понеже остана близо до българската граница”, най-вече поради факта, че тук са се издавали задграничните паспорти на преминаващите границата.

Градът се освобождава едва след Балканската война – на 5 октомври 1912 г.

След войните и промяната на политическите граници турците напускат града, а заедно с тях и другите етнически групи. В същия период се изселват българите от Беломорска и Вардарска Македония и масово се заселват в югозападните предели на България, като се установяват най-вече в градовете и селата, освободени от турското население. Горна Джумая е един от градовете, на които хилядите българи – бежанци придават нов облик. Преселници от Кукушко, Демирхисарско, Солунско, Гевгелийско, Малешевско, Дойранско и др. създават нови квартали в града, заселват освободените турски махали и съживяват града.

От 1913 г. градът става околийски център и седалище на 14 македонски полк. През 1917 г. бива завършена теснолинейката, свързваща Радомир, Г. Джумая и Петрич. През 1921 г. в Г.Джумая се премества  Солунската гимназия “Св.Св. Кирил и Методий”. През 1922-29 г. се построява Кметството /старата сграда/, а през 1927 г. са завършени сградите на Читалището и Прогимназията. Седалището на Неврокопска митрополия се премества в Г.Джумая и се изгражда негова сграда през 1935-38 г. В този период се съживяват търговията и занаятите. Откриват се клонове на няколко банки. Поставя се началото на кооперативното движение с учредяване на кооперация “Бохча” и откриване клон на ПК “Освобождение”. Но основен поминък на населението остава тютюнопроизводството и преработката на тютюн. Откриват се няколко тютюневи склада на “Никотея” и др. акционерни дружества. През 1933 г. в града се провежда  Първия велик македонски събор. Ако градът наброява през 1920 г. 7 000 души, през 1934 г. той е вече 10 000 и продължава да расте.

През 1950 г. град Горна Джумая е преименуван в Благоевград. През 1954 г. към него е присъединено близкото с. Грамада, а през 1971  г. – с. Струмско. Така през 70-те г. градът наброява повече от 50 000 души, за да достигне към наши дни 75 000 души.

Значително културно развитие градът бележи през 50-те години, когато се създават Държавният архив, Историческият музей, Ансамбъл “Пирин”. За културния отдих  допринасят съществено изграждането на крайградския парк “Бачиново”, Зоопарка и местния курорт “Бодрост”.

През 1986-87 г. градът се модернизира значително. Изгражда се  новият център на града, възстановен е възрожденско-архитектурният комплекс “Вароша”, построени са нови жилищни, културни, промишлени  и стопански постройки.

Съвремие

Днес градът е областен център.

Едно от най-интересните кътчета, които заслужава да се видят в Благоевград е старинният квартал Вароша, разположен на левия бряг на р. Бистрица, в ската на Рила планина. Тесни калдъръмени улички с изцяло реконструирани и реставрирани къщи от двете им страни, с малки китни дворчета оформят квартала, любимо място за разходка на благоевградчани. Вароша се обособява като квартал на християнското население в града в края на ХVІІ в. Тогава българи от околните села, които се занимават със занаяти и търговия, се преселват в него, изграждат своите малки едноетажни къщички и заживяват в мир с турското население. Махалата се свързва с мюсюлманската част на града посредством три моста, днес разрушени. Има информация, че единият от тях е бил покрит и в него са се намирали множество дюкяни. Едва към средата на ХІХ в. започват да се строят по-големи, двуетажни къщи с типичната планова схема за възрожденския период на строителство – със стопански помещения в приземния етаж и жилищни – на втория. От този период са Мощанската къща, Диневата къща, Унчевата къща /Чорбаджигошевата/ и др. Цяла улица, наречена “влашката”, с големи двуетажни къщи, издигащи се от двете страни на тясна, калдъръмена уличка, чийто  стрехи сякаш се сливат във висините, е унищожена в периода на голямото строителство за посещението на дипломатическия корпус и на това място са издигнати сградите на музея и младежкия дом.

Архитектурни паметници

Диневата къща днес е възстановена частна собственост. Тя е най-голямата къща в квартала. Принадлежала е на семейство власи, които напускат града. Къщата е двуетажна сграда с изба, със симетрична планово-пространствена схема и външно оформление в стила на следосвобожденската градска архитектура. На първия етаж има голям салон с жилищни помещения от двете страни и килери между тях. Широка стълба в дъното води до втория етаж, в който централно е разположен втори голям салон, а от двете страни – спални помещения. Външните стени на първия етаж са с каменна зидария, а другите са тухлени. Къщата е с голям двор-градина.

Мощанска къща е изградена е през 1888 г., според надписа на корниза на фасадата. Тя е също двуетажна сграда. Първият етаж е със стопански функции – вляво от входа е оборът, а в дясно е избата. Вторият етаж има голям салон, който заема по дължина цялото вътрешно пространство на етажа, издаден еркерно напред. От двете страни на салона са разположени гостни стаи, спални и помещение за приготвяне на храна. Таваните са дъсчени.  Корнизът на външните стени е подчертан на фасадата от холкел, изписан с растителни орнаменти и панделки. Външните стени са от каменна зидария, а другите – паянтови. Къщата е общинска собственост.

Унчевата къща е възстановена частна собственост. Нейната вътрешна планова схема е както на Мощанската и Диневата. Това е родната къща на Коте Чорбаджигошев, виден общественик и участник в национално-освободителното движение. Той е един от основателите на горноджумайската българска община. Член е на комитета за подготовка на Априлското въстание. По време на временното руско управление в града е  съветник в градската управа.

Къщата на Георги Стоилов също е възстановена частна собственост на неговите наследници. Г.Стоилов е първият кмет на Г.Джумая, а по време на Хуриета през 1908 г. е бил народен представител в Долната камара на турския парламент. Към момента къщата функционира като ресторант “12-те стола”. Тя се различава по своята вътрешна архитектурна схема от останалите, но с внушителния си обем и уютен двор, извисяваща се точно при входа на църквата, привлича вниманието на посетителите и буди респект.

Измирлиева къща е малка по обем, но е забележителна с факта, че е роден дом на Георги Измирлиев – Македончето, един от видните дейци на националното революционно движение, единственият революционер от национална величина, който градът дава на България. Къщата се свързва с “комшулук” откъм южната й страна с църквата. Тя е реконструирана след точно заснемане от специалисти преди да бъде разрушена от наводнението през 1954 г. В нея е пренесен и запазеният оригинал на дърворезбения таван от гостната стая, който е най-интересния архитектурен елемент. Къщата е исторически паметник на културата и е превърната в музей. В нея е изградена експозиция, представяща жизнения път и революционната дейност на апостола на Търновски революционен окръг при подготовката на Априлското въстание през 1876 г. На втория етаж е възстановен интериорът на къщата от края на ХІХ в. – обстановката, в която е живял и израснал Г.Измирлиев.

Църквата „Въведение Богородично“

Тя заема централно място в квартал “Вароша”. Тя е построена на мястото на по-стара, малка църква, към която е имало метох на Рилския манастир и килийно училище. Изгражда се в продължение на четири години – от 1840 до 1844 г. от майсторите Доне и Христо от с. Стоймирово, Малешевско. С построяването й българите от града изразяват своето нараснало религиозно национално съзнание и икономическо замогване. През 1850 г. в двора на църквата е построена училищна сграда, която изгаря. На нейно място през 1881 г. е изградено ново триетажно училище, което днес не съществува.

Църквата е трикорабна псевдобазилика с четирискатен покрив. На източната стена има полукръгла апсида, а на западната – открит притвор, построен по-късно. Арките на притвора отчетливо следват члененията на вътрешния обем. На западната фасада стрехата е оформена вълнообразно.

Стените на църквата са зидани от ломен камък, споени с хоросан. Размерите на църквата са 12,5 на 23 м, височина от 6 до 8 м. Два реда дървени колони, поставени върху зидани каменни бази разделят корабите.

Изписването на църквата е извършено на два етапа. Стенописите около входната врата на църквата в откритата галерия са от 1882 г., което се вижда от надписа над сцените, илюстриращи притчата за богатия и бедния Лазар. Работата над стенописите в откритата галерия продължава през 1889 г. А през 1888 г. са изписани северните стени в наоса. Стенописите са дело на майстори от Банската школа в последния етап от нейното развитие, който бележи упадък в професионализма на зографите, както и на цялото българско възрожденско изкуство. В храма са работили няколко майстори: Михалко Голев, Димитър Сирлещов и Костадин Марунчев.

Стенописите от Възраждането са върху южната и северната стена в наоса, трите слепи купола в централния кораб, нишите на прозорците, стените и аркадата на откритата галерия.

В наоса декоративната украса е разгърната в четири хоризонтални пояса. Сцените са рисувани плътно една до друга и са разделени от червени ивици.

Непосредствено над цокъла са изписани фигурите на правите светци, но със силно редуциран брой. Липсата на светци от този регистър се компенсира от образите, изписани в нишите на прозорците. На северната стена в посока от запад на изток са разположени групите на апостолите,  на йерарси свещеномъченици и йерарси светители, в нишата на четвъртия прозорец – светци –войни и йерарси и последната група е на светци – монаси.   На южната стена този ред продължава, но преобладават изображенията на светци-войни. От изток на запад те са изписани последователно в нишите на трите прозореца, като във втория редицата е прекъсната от Св. Св. Безсребърници Козма и Дамян и Св. Пантелеймон. Следват група на преподобните в монашески облекла и преподобните и свещеномъченици йерарси. Всеки прозорец е охраняван от един серафим, изписан в долната част на нишата, с изключение на първия прозорец, където е изобразен архангел.

На северната стена са изобразени 12 сцени от цикъла на Страстите: Юда взима сребърниците; умиване нозете на учениците; тайната вечеря; молитвата на Христос в Гетсиманската градина, целувката на Юда; Христос пред съда на Ана и Кайафа; Поругание Христово;  Войниците водят Христос към кръста; Третото отричане на Петър; Разпятие; полагане в гроба и Свалянето на кръста. Те се преплитат с композиции, илюстриращи евангелските събития след Възкресението на Христос и с Големите празници. Цикълът на празниците е разпределен на северната и южната стена.

В трите купола се вижда изображение на Бог Саваот, Исус Христос с евангелски чинове и Богородица с пророци.

Една от най-интересните композиции в църквата е “Колелото на живота” в откритата галерия. Тя е подобна на същата сцена, изписана от зографите в близкото с. Бистрица няколко години по-рано. Пейзажите, които представят четирите годишни сезона, са обединени с ленти, върху  които са изписани имената на четирите континента.  Имената на месеците са изписани с употребяваните названия от местното население – тревен, брезен, сърпен, цветен, горещник, листопад, стъден и положек /другите не се разчитат/. Включени са и редица реалистични детайли от съвремието като тамбура и характерно за района народно облекло.

Над входната врата от двете страни на нишата с патронното изображение “Въведение Богородично” са изписани фигурите на Св. Кирил и Св. Методий. Техните образи са широко разпространени в българското изкуство през Възраждането, но в тази църква те свидетелстват за будния дух на населението и факта, че богослужението в нея вече се извършва на български език. Двамата светии се ползвали с голяма почит от джумайци, които открито демонстрирали протеста си срещу гръцкото духовенство. Това показват и надписите по стенописите, изписани на български език, близостта на църквата до училището и обвързването на църковната стенопис с просветителските идеи през Възраждането.

Професионалното изпълнение на стенописите отстъпва от нивото на изкуството през Възраждането, но оригиналното тълкуване на композицията “Колелото на живота”, отделни сцени и ролята на храма в  опазването на българската духовна култура след 1878 г., ги нареждат сред ценните паметници от българското възрожденско художествено наследство.

Църквата е национален паметник на културата.

В северната част на двора й е поставен паметен знак на първия военен комендант на града след освобождението му през 1878 г. и починал в него през същата година  – майор Иван Павлович Орлински.

В западната част на двора на църквата се намира мемориал “Делчев род”. Изгражда се през 1979-80 г. Проектът е на колектив в състав: арх. Богдан Томалевски, худ. Христо Стефанов и скулптора Иван Нешев. Композицията се състои от шест ниши с полукръгли апсиди, в които  са реализирани мозайки с исторически моменти от национално-освободителните борби в Македония. Мемориалът е костница на рода на Гоце Делчев. Върху плоча, поставена хоризонтално и под наклон, са изписани имената на Делчевия род.

Исторически музей

Непосредствено свързан с квартала, в неговата западната част се намира Историческият музей. Проектант на сградата е арх. Иван Битраков. Над входа му е поставено керамичното пано “Спиралата на живота” на Панайот Панайотов”. Силно раздвижената сграда на четири нива е съхранила под покрива си големия стенописен фрагмент на проф. Христо Стефанов, на който художникът е изваял образите на  забележителни исторически личности за Пиринския край. Под купола като  централен и обединяващ експозицията елемент се извисява скулптурата на Величко Минеков ”Паисий”, а във връзка с експозицията за просветното движение в Пиринския край е създадена скулптурната композиция  на Владимир Гиновски “Братя Миладинови”.

В музея е изградена експозиция, която представя историческото развитие на Югозападните български земи от VІІ хилядолетие пр.н.е. до наши дни. В експозицията на отдел “Природа” е показана неживата природа /минерали, скали и вкаменелости от плеистоцена – преди 6-10 милиона години/ и живата природа – растителен и животински свят -ендемити, реликти и специфични видове за региона. В експозицията на отдел “Археология” може да се види уникална колекция култови фигури от праисторическата епоха, въоръжение на тракийски войн, колекция от глинени лампи с гладиаторски сцени, медицински инструменти и др. Изключителен интерес представлява колективната монетна находка на неизвестно тракийско племе от V-ІV в. пр. н. е.  Античността е представена с колекцията от надгробни паметници и глинените маски, свързани с култа към Дионис, великолепните съдове от некропола при с.Мулетарово, Петричко. Интерес представлява и колекцията от  раннобългарски накити и средновековна сграфито керамика от Мелник.

В тази експозиция е поставен и откритият през 2004 г. Самуилов камък /Самуилов надпис/. Той предизвика оживен обществен интерес и много спорове и дебати. Фактът, че той не беше намерен при редовни археологически разкопки, вече означаваше безвъзвратно загубена информация. Надписът  е издълбан върху амфиболитна шиста – плоча с размери приблизително 60/70 см и височина на буквите 25-45 мм. Отдясно на текста е изчукан голям кръст. С необходимите допълнения /в превод/ текстът гласи: “Самуил, верен цар и самодържец на всички българи”. Проф. Стефан Смядовски датира паметника от двадесетте години на ХІ в. или малко след паметната битка на цар Самуил с войските на византийския император Василий ІІ през 1014 г., което подкрепя с палеографски и езикови данни. Този извод се потвърждава и с фактическите данни на царската титулатура. Заедно с големия кръст в дясно, надписът е придобил мемориален характер. С тези атрибути той показва, че е бил съставен и/или поставен във време, когато Самуил вече не е бил между живите. С него “съставителят на Самуиловия надпис е искал да означи нещо твърде важно, дори съдбовно за поколението си и за епохата. Може би тази плоча е трябвало да бележи някакво място, царското присъствие в някакво пространство край Беласица по време на Ключката битка и така то да бъде меморизирано за поколенията, но…този белег е бил поставен скоро след неговата смърт, когато споменът за трагедията е бил много, много жив и болезнен”.

В музея е изградена и експозиция, представяща национално-освободителните борби на населението от Пиринския край, подкрепена с данни за обществено-икономическото развитие през този период и просветното движение. Богата колекция от костюми, тъкани, плетива, керамика, метал и дърво от края на ХІХ и нач. на ХХ в. представят на посетителя огромното народно художествено творчество от този период.

Художествено изкуство

Художественият отдел съхранява 24 картини на художника Златю Бояджиев, 86 рисунки на Владимир Димитров-Майстора и  още хиляди творби на съвременни художници, на старото и средновековно изобразително изкуство.

В музея е изграден природозащитен център за Национален парк “Рила”, в резултат от близкото сътрудничество между Историческия музей и парка и с финансовата подкрепа на ААМР. Неговата цел е да представи сложните взаимоотношения между организмовия свят и неживата природа, създавани в продължение на милиони години. Тук се дава възможност, чрез практическа игра и непосредствен допир с предметите, да се запознаят, както най-младите, така и възрастните, с уникалните богатства на природата, за да се обикне тя, да се приобщят към проблемите и се запази за поколенията. Допълнението към експозицията за редките и защитени растителни видове в Националния парк е неразделна част от нея.

В източната част на кв. Вароша, в една от старите къщи се помещава и администрацията на НП “Рила”. НП “Рила” е един от четирите национални парка в България и най-големият измежду тях. Общата площ на парка е 81 046 ха. В него са включени четири резервата, заемащи 20% от неговата територия /Парангалица, Централен Рилски резерват, Ибър и Скакавица/- защитени територии първа категория, обявени с цел да се запазят естествените местообитания и популациите на защитени, редки, ендемитни и реликтни видове, опазване на генетичните ресурси и научна и образователна дейност. Те са част от мрежата на представителни за България и Европа екосистеми и застрашени местообитания.

Непосредствено до музея от запад е сградата на Младежкия дом. Проектирана е от арх. Иван Битраков. Завършена е през 1972 г. Интерес представлява керамичното пано на фасадата на сградата. Състои се от две части, тематично свързани: “Слънце” и “Икар”. Автори са Панайот Панайотов и Петя Панайотова. Вътре в сградата се намира голямата дърворезба на Хр. Бараковски “Паисий”.

Следва живописна поредица от къщи от 30-те г. на ХХ в.

Паметници на културата

В малкото пространство между Младежкия дом и групата от стари къщи от началото на ХХ в., оформено като площад  “Мите Марков”, е разположен паметникът на Македоно-одринското опълчение. Негов автор е  Борис Гондов. Творбата е поставена през 1979 г. Монументът е внушителен. Върху голяма площадка е поставен гранитен пиедестал с изсечени релефни фигури на опълченци в цял ръст. Над тях на втори пиедестал е поставена бронзовата фигура на “Зовящата победа”.

На пл. Македония или “старият площад”, е издигнат паметник на Гоце Делчев. Негов скулптор е Крум Дерменджиев. Поставен е през 1955 г. Фигурата на Г. Делчев е в цял ръст, с хайдушко облекло и наметнат ямурлук.

Новият площад “Г.Измирлиев-Македончето” се оформя в годините 1985-87 във връзка с посещението на дипломатическия корпус и цялостното обновяване на централна градска част. Той се оформя от сградите на Общината, ДТ “ Вапцаров”, сградата на Американския университет в България, ЮЗУ “Н. Рилски” и Регионална библиотека, сградата на НТС и Областния съвет, пощата. Силни художествени елементи, участващи в неговото оформяне са: фонтанът от мраморни късове, паметникът на Д. Благоев и скулптурната група “Чакащите”, “Почиващата” и “Вървящият”.

Фонтанът е разположен на по-ниско равнище в площадното пространство. Оформен е от три големи мраморни къса с пирамидална форма, които представят трите големи планини на територията на Пиринския край – Рила, Пирин и Родопи. Автор е Иван Русев. До него е разположена чешмата с двата лъва. Стилът й напомня занаятчийските произведения на каменоделците от епохата на Възраждането.

Паметникът на Д.Благоев е създаден от скулптора Борис Гондов  през 1971 г. Той е типично за времето си произведение по стил и по начин на изграждане на образа. Седналата фигура на Дядото със свободно поставени върху бастун ръце е излята от бронз и поставена върху нисък пиедестал. Излъчва спокойствие и внушителност.

Скулптурната композиция на Павел Койчев, състояща се от трите фигури “Чакащите”, “Почиващата” и “Вървящият”. е създадена през 1987 г. Характеризира се с нетрадиционно скъсени пропорции на фигурите и липса на “реалистична точност” при създаване на човешки образи. Композицията е безспорно постижение на автора, както и за скулптурното мислене от последните десетилетия. Създадена е за свободното пространство пред ж.п. гарата в града и случайно прехвърлена на сегашното й място през 1992 г., което показва, че това не е най-удачното решение.

Бюст- паметник на Георги Измирлиев –Македончето се намира на площада с фонтаните срещу сградата на Общината. Автор е професор Димитър Сотиров. Открива се през 2006 г. във връзка със 130 г. от Априлското въстание и обесването на революционера.

Бюст-паметник на Г. Измирлиев има и пред  V-то СОУ “Г.Измирлиев”  с автор Виолета Димчева. Поставен е през 1969 г.

Паметник на Св. Св. Кирил и Методий пред НХГ с автор Николай Терзиев е поставен през 1980 във връзка със 100 г. на гимназията – бивша Солунска. Образите са силно опростени, относително безплътни и стилизирани, но запомнящи се.

В града има множество мемориални изображения на редица видни личности.

Бюст-паметник на В. Левски, с автор Крум Дерменджиев, поставен през 2000 г. Бюстът е отлят от бронз и е поставен върху висок пиедестал. Разположен е в зелената площ срещу ПГСАГ “В. Левски”.

Бюст -паметник на П. Яворов. Намира се в градската градина в близост до хотел “Ален мак”. Поставен е през 1933, но неговият автор за сега не е известен. Като близък съратник на Г. Делчев и участник в национално-освободителните борби на населението от Пиринския край, той е особено почитан тук. Бюстът е поставен върху пиедестал от гранит.

Бюст-паметник на Ильо Марков-Беровски /дядо Ильо Малешевски/. Той е особено популярен сред населението в Пиринския край като хайдушки войвода. Участва в Сръбско-турската война 1885 г., в Руско-турската война от 1977/78 г., в Кресненско-Разложкото въстание 1978/79 г. Добил е още приживе легендарна слава, а подвизите му са възпети в много народни песни. Автор на паметника е Калин Димитров. Поставен е през 1970 г. Бюстът е отлят от бронз и поставен на гранитен пиедестал. Намира се в алеята срещу музея непосредствено до корито на реката.

Барелеф на Никола Вапцаров, с автор Стою Тодоров, поставен на фасадата на ДТ “Н. Вапцаров”.

Паметен знак от признателното население на Горна Джумая, който показва мястото и датата на посрещане на освободителните руски войски от ІV мариополски полк, предвождан от майор Иван Павлович Орлински – 12.ІІ.1978 г. се намира в градинката пред главния вход на стадиона. Близо до него, в ляво от стълбите на стадиона се издига внушителна скулптурна фигура на спортист в цял ръст, с топка в дясната ръка. Неин автор е Крум Дерменджиев.

Паметник-костница на загиналите в Балканската война и освобождението на Г.Джумая от турско игопризнателното население е издигнало в дясно на пътя за Ловния дом. Той представлява пирамида от отделни каменни късове, в основата на която са изписани местата, където са водени бойни действия през войната. Непосредствено до него е гробът на Мите Марков.

В парка Ловен дом през 60-те години на ХХ в. е изграден паметник-костница на загиналите в борбата против фашизма. Зад него са разположени осем плочи с имената на загиналите в борбата против фашизма.

Пътуващите по международния път Кулата-София срещат на входа на града като паметен знак “Летящия кон”.Негов автор е Иван Нешев. Той се извисява на метална траверса под остър ъгъл, разположена на нисък хълм край самия път. Свързан е с легендата за създаване на града.

Образование

Благоевград е университетски град. В него се намират Югозападният университет “Неофит Рилски “ и Американският университет в България, които все повече се налагат в културния и обществения живот на града и носят славата му на най-младия университетски център. В града има още три висши училища: Колеж по туризъм, Колеж по икономика и мениджмънт и Медицински колеж.

Благоевград, разположен в непосредствена близост до Гърция и Македония, с наличие на съвременни транспортни връзки, богат със своите културни и исторически забележителности, с природните си красоти и лечебни минерални води, става все по-привлекателен за културен и екологичен туризъм, за летен и зимен отдих.

Вижте по-голяма карта